— Не мисли за това, Вилумсен, по-добре измисли друг начин да сключим споразумение.
— Хм, да видим… — Вилумсен скръсти ръце на гърдите си. От пижамата се подаваше гора от черни косми.
В последвалата тишина чувах шума на трафика по главния път. Преди, докато работех в тукашната бензиностанция, обожавах тези ранни утрини. Обожавах да съм там, когато малкият град се буди за нов ден, когато хората излизат и заемат местата си в механизма на нашето малко общество. Обожавах да имам широк поглед върху нещата, да долавям как невидима ръка направлява дейността на хората и съгласува действията им, та всичко да сработва в прилична степен.
Вилумсен се прокашля:
— Няма да се свързвам нито с главорези, нито с полицията, защото и ти, и аз ще изгубим много от това.
— Ти вече изгуби всичко. Оттук нататък можеш само да спечелиш. Хайде де, нали си търговец на стари коли. Убеди ме.
— Хм…
Пак настана мълчание.
— Времето ти изтича, Вилумсен.
— Leap of faith.
— Опитваш се да продадеш два пъти една и съща повредена кола. Пробута онзи кадилак на татко. Излъга мен и Карл да ти платим за водолазна екипировка втора ръка двойно по-висока цена, отколкото върви в Конгсбер.
— Трябва ми малко повече време, за да измисля нещо. Ела следобед.
— Уви, не става. Налага се да решим въпроса, преди да си тръгна и преди да се е развиделило, защото не искам никой да ме види как излизам оттук. — Вдигнах пистолета и го опрях в слепоочието му. — Наистина ми се ще да има друг изход, Вилумсен. Защото не съм убиец, а и в известен смисъл те харесвам. Съвсем сериозно. Но се налага ти да ми посочиш пътя, защото аз не го виждам. Имаш десет секунди.
— Не е честно.
— Девет. Нечестно ли е да ти дам шанс да ми докажеш необходимостта да те оставя жив, въпреки че Шанън не получи такъв шанс? Нечестно ли е да ти отнема последните месеци на този свят, вместо да отнема години живот на жена ти? Осем.
— Може би не, но…
— Седем.
— Предавам се.
— Шест. Да преброя ли до едно, или…
— Всеки иска да живее възможно по-дълго.
— Пет.
— Поне да изпуша една пура.
— Четири.
— Хайде де, поне ми позволи една пура.
— Три.
— Ей в онова чекмедже са, моля те, само…
Пронизителният трясък се заби като острие в тъпанчетата ми.
По филмите, когато някой получи куршум в главата, фонтан от кръв оплисква стената зад него. Честно казано, доста се изненадах да видя, че и в действителност става същото.
Вилумсен лупна назад в леглото с онеправдано изражение, навярно защото го лиших от още две секунди живот. Мигом усетих как матракът под мен се мокри. Лъхна ме смрад на изпражнения. По филмите наблягат на кръвта и след смъртта не показват последствията от отпускането на аналния сфинктер.
Тикнах пистолета в ръката на Вилумсен и станах от леглото. Докато работех в бензиностанцията в Ус, четях не само „Илюстрована наука“, но и „Истински престъпления“. Затова освен шапка за баня и ръкавици си бях залепил с тиксо крачолите за чорапите, а ръкавите — за ръкавиците, за да предотвратя евентуално ръсене на косми, от които полицията — в случай че разследва смъртта на Вилумсен като убийство — да извлече ДНК на евентуалния извършител.
Спуснах се по стълбите в мазето, взех лопата, излязох през вратата, откъдето се бях вмъкнал, като я оставих отключена. Тръгнах заднешком през градината, заривайки следите от обувките ми по снега. Спуснах се към Бюдалското езеро. Там къщите са нарядко. Изхвърлих лопатата в контейнер за боклук до автомобилната алея на нова модерна къща. Едва тогава усетих, че ушите ми са измръзнали. Сетих се за вълнената шапка в джоба ми, нахлупих я върху найлоновата и отидох до един от малките пристани. Бях паркирал волвото зад хангарите за лодки. Примижавайки, огледах леда. Значи там някъде ходеха да се къпят две от трите жени в моя живот. Убих съпруга на едната. Странно. Колата беше още топла и запали безпроблемно. Подкарах към „Опгор“. Беше седем и половина и все така се спускаше непрогледен мрак.
Същия следобед съобщиха новината по националното радио. „Мъж е открит мъртъв в дома си в община Ус в Телемарк. Полицията определя като подозрителни обстоятелствата около смъртта му.“
Вестта за кончината на Вилумсен се стовари върху селото по-яростно от чук. Сравнението ми се струва подходящо. Според мен смъртта му шокира хората повече от опожарения хотел, разтърси ги емоционално. Беше обяснимо. Този тарикат, този сноб, този дебелак, този простонароден търговец на стари коли, когото всички възприемаха като вечен, си бе отишъл завинаги. За това се говореше във всеки магазин, във всяко кафене, по всички улици и между четирите стени на всеки дом. Дори подочулите, че ракът го е покосил повторно, изглеждаха покрусени от скръб.