Мълчах.
— Не си ли любопитен да разбереш за кого става дума? — Курт ме изгледа с идиотския си уж рентгенов поглед.
— Любопитен съм, естествено, но това не е ли следствена тайна?
Курт се обърна към полицаите от КРИПОС и се изсмя.
— Разследваме убийство, Рой. Дали ще разгласим дадена информация, или ще я запазим в тайна, зависи кое от двете е в полза на разследването.
— Аха.
— При толкова професионално изпипано убийство във фокуса на вниманието ни попадна автомобил: стар ягуар с датска регистрация, засечен в близост до местопрестъплението. Подозираме, че е собственост на професионален силов събирач на дългове.
Като го слушах, оставах с впечатлението, че е врял и кипял в разследването на убийства. Колкото до подозрението за датския колектор, Улсен не откриваше топлата вода. Мълвата за мистериозния главорез вървеше в Ус от години.
— Свързахме се с датската криминална полиция и им изпратихме оръжието и проектила. Колегите откриха съвпадение с убийство в Орхус от преди девет години. Извършителят така и не бил разкрит, но един от заподозрените карал точно такъв ретромодел бял ягуар. Името му е Поул Хенсен и е установено, че работи като събирач на дългове. — Курт се ухили и се обърна към двамата от КРИПОС. — Има ягуар, а му се свиди да изхвърли оръжие, с което е извършил убийство. Това не е ли типична датска черта?
— Мислех я за типично шведска — отбеляза с непроницаемо изражение Мартинсен.
— Или исландска — сви рамене Сюлесюн.
— Напоследък да си мяркал въпросния ягуар в Ус, Рой? — попита нехайно Курт. Прекалено нехайно. Схванах уловката — коварен опит да ме подхлъзне, та да сгафя. Разполагаха с повече информация, отколкото даваха вид. Но щом въпреки това се опитаха да ми подложат динена кора, значи нещо не им достигаше. Искаше ми се да отговоря, че не съм виждал въпросната кола, а те да ми благодарят и да си тръгнат. Кажех ли това обаче, щяхме да паднем в капана — аз, Карл и Шанън. Защото тримата ни посетители бяха тук поради конкретна причина: ягуарът. Налагаше се да си опичам акъла. Инстинктът ми подсказваше най-много да се пазя от жената, от Мартинсен.
— Да, видях го. Дойде тук.
— Тук? — тихо повтори Мартинсен и постави телефона си върху масата пред мен. — Имате ли нещо против да запишем разговора, господин Опгор? Само за да се подсигурим, че няма да забравим нищо от вашия разказ.
— Моля, записвайте — отговорих, навярно прихванал от заразителната ѝ вежливост.
— И какво търсеше тук Поул Хенсен? — Курт се облакъти на масата и се наведе към мен.
— Опита се да изнудва Карл за пари.
— Сериозно? — Курт ме изгледа втренчено.
Аз обаче проследих как погледът на Мартинсен започна да обхожда стаята, сякаш търсеше нещо. Нещо различно от непосредствено случващото се пред тях — него така или иначе щяха да го имат на запис. Погледът ѝ спря върху кюнеца.
— Този път бил дошъл в Ус не за да търси пари от длъжници на Вилумсен, а от самия Вилумсен. Изглеждаше разгневен, така да се каже. Явно Вилумсен му е дължал пари за няколко поръчки. И му е съобщил, че е напълно разорен.
— Вилумсен — разорен?
— След като хотелът изгоря, Вилумсен реши да опрости даден на Карл заем. Сумата беше голяма, но Вилумсен се чувстваше виновен заради взети решения, довели до допълнителни разходи след пожара.
Тук трябваше да стъпвам внимателно. В града все още никой, освен ние в „Опгор“ не знаеше, че хотелът не е застрахован. Или поне никой сред живите. Всъщност казвах истината. Документите за анулирането на стария заем и за отпускането на нов сега се намираха у адвоката на Вилумсен и нямаше причина валидността им да бъде оспорена.
— Освен това Вилумсен беше болен от рак и не му оставаше още много — продължих. — Навярно е искал жителите на селото да го запомнят като щедър дарител за изграждането на хотела. За жалост строежът спря поради финансови затруднения, настъпили вследствие от пожара.
— Момент — спря ме Курт. — Карл ли дължеше пари на Вилумсен, или дружеството собственик на хотела?
— Сложно е — отговорих. — Обсъдете го с Карл.
— Не сме от Икономическа полиция, така че продължете — намеси се Мартинсен. — Значи, Поул Хенсен е поискал от Карл да погаси задълженията на Вилумсен?
— Да. Но ние не разполагахме с пари, въпреки че Вилумсен ни беше опростил дълга. Новият заем още не ни беше преведен. Ще стане най-рано след две седмици.
— Ти да видиш — отбеляза безчувствено Курт.
— И какво направи Поул Хенсен, след като му обяснихте, че не можете да му изплатите исканата сума?