— Тръгна си.
— Кога се случи това?
Мартинсен изстрелваше въпросите един след друг. Явно целеше да ме пришпорва да ѝ отговарям бързо. Ние, хората, сме устроени да се влияем от темпото, което събеседникът ни задава в разговора. Навлажних устни.
— Преди или след убийството на Вилумсен? — изпусна се Курт, изгубил търпение.
Мартинсен се обърна към него и за пръв път в очите ѝ видях нещо различно от спокойствие и усмивка. Ако човешкият поглед имаше силата да убива, с Курт щеше да е свършено. С непремерената си реплика Курт Улсен ми подсказа къде е заровено кучето, както се казва. Хронологията на събитията. Тези хора знаеха нещо за посещението на Поул Хенсен в „Опгор“.
Според скалъпената от нас версия Поул Хенсен ни беше навестил не три дни преди убийството на Вилумсен, както беше в действителност, а непосредствено след убийството, за да поиска от Карл парите, които не е успял да измъкне от Вилумсен. Защото само при такава последователност на събитията версията, че Поул Хенсен е убил Вилумсен и после е паднал с ягуара си в Хюкен, изглеждаше логична. Изпуснатата от Курт реплика обаче изигра ролята на така необходимия ми предупредителен грак на гарван. Взех решение с надеждата Карл и Шанън да слушат внимателно до кюнеца и да им направи впечатление каква корекция внасям в нашата версия.
— Преди убийството на Вилумсен — отговорих.
Мартинсен и Курт се спогледаха.
— Съответства на показанията на Симон Нергор. Той твърди, че покрай фермата му минал бял ягуар и продължил по пътя, който води само до вашата къща — каза Мартинсен.
— И до строителната площадка на хотела — добавих.
— Но дойде при вас?
— Да.
— Тогава е странно защо Симон Нергор не е видял ягуара да се връща.
Свих рамене.
— Ягуарът е бял и при толкова сняг е лесно да го пропусне, нали?
— Има такава възможност — отвърнах.
— Вие разбирате от коли. Освен снега, каква според вас би могла да бъде причината Симон Нергор нито да е чул, нито да е видял ягуара на връщане?
Биваше си я тази Мартинсен. Не се отказваше.
— Спортните автомобили се чуват добре, когато изкачват наклон на ниска предавка, нали? При спускане обаче, ако е пуснат по инерция, ягуарът е безшумен. Допускате ли шофьорът на ягуара да е направил точно това? Да е минал покрай Нергор по инерция?
— Не — поклатих глава. — По завоите се налага да натискаш спирачка, а ягуарът е тежък. Пък и шофьорите на такива автомобили не обичат просто да вървят по инерция. Тъкмо обратното. Обичат да чуват двигателя. Ако трябва да предположа защо Симон Нергор не е чул ягуара, бих казал, че сигурно е бил в кенефа.
Възползвах се от настъпилото мълчание, за да се почеша по ухото. Мартинсен ми кимна почти незабележимо, както боксьор на съперника си, успял да прозре заблуждаващ финт. В моя случай: опит да ме подхлъзнат да се впусна в ревностно изтъкване поради какви причини Симон Нергор не е чул и видял ягуара да се връща от „Опгор“. Ако се бях хванал на тази въдица, щеше да лъсне силното ми желание да ги убедя, че ягуарът се е върнал. Но какво стоеше в основата на тази ловка маневра? Мартинсен провери дали телефонът записва, а Курт бързо се намеси:
— Когато научи за смъртта на Вилумсен, защо не ми съобщи за събирача на дългове?
— Защото всички твърдяха, че е било самоубийство.
— И изобщо ли не ти се стори подозрително? Ами то се е случило непосредствено след като Вилумсен е получил заплахи за живота си.
— Датчанинът не спомена да го е заплашвал с убийство. Вилумсен имаше рак в последен стадий. Оставаха му още няколко месеца, и то с адски болки. Чичо ми си отиде от рак. Знам колко е мъчително. Не видях нищо озадачаващо в самоубийството му.
Курт си пое дъх да продължи, но Мартинсен го предупреди с жест да спре дотук и той си затрая.
— И Поул Хенсен не се е отбивал повече при вас? — попита полицайката от КРИПОС.
— Не.
Погледът ѝ проследи моя до кюнеца.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
Държаха още някакъв коз, но какъв? Какъв?
Забелязах как Курт несъзнателно опипва кожения калъф за мобилен телефон, закачен на колана му. Калъфът беше същият модел като на баща му. Мобилен телефон… Еврика. Ето какво не ми даваше да заспя вече две нощи. Ето за какво бях пропуснал да помисля. Ето грешката, която безуспешно се опитвах да открия досега.
— Защото… — подхвана Мартинсен и в същия миг осъзнах как възнамеряват да ме хванат натясно.
— Всъщност, момент — прекъснах я и ѝ се усмихнах, смутен от уж неволно объркване. — Сутринта, когато Вилумсен е починал, ме събуди звук на ягуар. На колата, не на животното.