— Е? — попита Карл.
Заварих ги седнали край кухненската маса — него и Шанън.
— Ще цитирам Курт Улсен — отправих се към готварската печка. — О, да.
60
В три следобед заваля сняг.
— Виж. — Шанън се загледа през тънките прозорци на зимната градина. — Всичко изчезва.
Едри мъхести снежни парцали се сипеха и разстилаха пухен юрган над земята. Шанън имаше право. След два-три часа всичко щеше да изчезне.
— Довечера се прибирам в Кристиансан — съобщих. — Отпускът ми беше неочакван за колегите и се е натрупала работа.
— И да се обаждаш — заръча Карл.
— Да — и да се обаждаш — повтори Шанън.
Кракът ѝ докосна моя под масата.
В седем потеглих от „Опгор“. Снегът беше спрял. Горивото ми свършваше и се отбих в бензиностанцията да заредя. Видях как гърбът на Юлие изчезва зад плъзгащите се врати. Освен мен имаше само една спряла кола — тунингования форд „Гранада“ на Алекс. Паркирах под ярката светлина до бензиновите колонки, слязох и започнах да зареждам, фордът се намираше само на няколко метра. Светлината от близка улична лампа падаше върху златистокафявия капак и предното стъкло. Аз и Алекс се виждахме добре. Беше сам в колата. Юлие беше влязла, за да купи нещо — например пица. После сигурно щяха да се приберат и да си пуснат филм. Това правят обикновено гаджетата в нашето село. Тук жителите, така да се каже, бяхме извадени от обращение. Алекс се преструваше, че не ме е забелязал. Аз обаче закрепих пистолета за зареждане в гърловината на резервоара и тръгнах към форда на Алекс. Изведнъж той се разбърза. Изправи се зад волана, изхвърли през прозореца едва начената цигара. Пръскайки искри, тя тупна върху сухия асфалт под навеса над колонките. Алекс вдигна страничния прозорец. Някой сигурно го беше светнал, че на трийсет и първи декември, за негов късмет, Рой Опгор не е бил в настроение да влиза в ръкопашна схватка и за пореден път да защити славата си на виден побойник.
Нещо повече: Алекс дори заключи вратата на колата.
Застанах до нея и почуках с кокалчето на пръста си по стъклото.
Той смъкна прозореца с два сантиметра.
— Да?
— Имам предложение.
— Какво? — Съдейки по вида на Алекс, очакваше да му предложа реванш — оферта, която ни най-малко не го блазнеше.
— Юлие сто на сто ти е казала какво точно се случи в навечерието на Новата година, преди ти да се появиш. И че ми дължиш извинение. Но за момче с твоето его това не е никак лесно. Знам, защото преди често съм изпадал в същото положение. Не те моля да го правиш заради мен или заради себе си. За Юлие обаче е важно. С нея имате връзка, а аз съм единственият ѝ шеф, който се е държал човешки с нея.
Алекс зяпна от почуда. Стана ми ясно, че съм уцелил ако не в десетката, то поне в осмицата.
— За да не изглежда нагласено, сега ще отида и ще продължа да наливам бензин. Нарочно ще се позабавя. Когато Юлие излезе, ти слез от колата и ела при мен. И двамата ще се сдобрим пред очите ѝ.
Алекс се взираше в мен с наполовина отворена уста.
Не бях наясно с интелектуалния му потенциал, но когато най-сетне долепи устни, разчитах да е схванал колко проблеми ще се разрешат, ако ме послуша. Първо, Юлие ще престане да му опява, че не е достатъчно мъжкар да помоли Рой Опгор за прошка. Второ, оттук нататък Алекс нямаше да се озърта през рамо, очаквайки отмъщението ми.
Той кимна.
— До след малко. — Върнах се при волвото и застанах зад колонките, та да остана скрит от погледа на Юлие.
След минута тя излезе. Чух как се качи в колата и затвори вратата. Няколко секунди по-късно пак се отвори врата. И Алекс се появи пред мен.
— Извинявай — протегна ми ръка.
— Такива работи се случват — отвърнах и надзърнах през рамо. От форда Юлие ни наблюдаваше ококорена. — Само че, Алекс?
— Да?
— Две неща. Първо, дръж се добре с нея. И второ, никога не изхвърляй запалена цигара близо до бензинови колонки. Разбрано?
— Разбрано — отговори Алекс с устни. А с очи ми каза „благодаря“.
Докато минаваха покрай мен с колата, Юлие ми махна енергично.
Качих се във волвото и потеглих. Карах бавно, настилката се хлъзгаше заради омекналото време. Подминах табелката с надписа на общината. Не погледнах в огледалото за обратно виждане.
Част VII