Когато не можеше да заспиш, защото плачеше, уточних наум. А аз слизах на долното легло, гушвах те, усещах допира на топлата ти кожа и ти казвах да не мислиш повече за онова, да мислиш само за историята, която ти разказвам, и да оставиш съня да те обори. В този миг си дадох сметка, че причината Шанън да ми е чужда не е нито акцентът ѝ, нито мофонгото, а защото тя е тук, в тъмното, заедно с Карл и мен. В притъмнялата ни къща, в мрака, който беше само негов и мой. Ничий друг.
4
Карл стоеше на вратата, готов да посреща гостите. Вече чувахме как първите коли изкачват баира към Козия завой. Как превключват на по-ниска предавка. И на още по-ниска. Налях още алкохол в купата с плодов пунш, приготвен от Шанън. Тя ме изгледа въпросително.
— Местните предпочитат да преобладава вкусът на алкохола — поясних и надникнах през кухненския прозорец.
Пред къщата спря фолксваген „Пасат“. От петместния автомобил слязоха шестима души. Така повеляваше традицията. Хората се тъпчеха в колите като сардели. Шофираха жените. Не знам нито защо мъжете смятаха, че им се полага привилегията да пият алкохол при приятелски събирания, нито защо жените изявяваха готовност да ги заместят зад волана, без някой да ги е помолил. Просто така беше прието. Ако пък в колата пътуваха само мъже, защото не са обвързани или защото жените им са останали вкъщи да гледат децата, определяха кой ще шофира с играта „камък-ножица-хартия“. По време на моето детство беше нормално да караш пил. Днес мъжете все така не се свенят да бият жените си, но виж, да седнат пияни зад волана, смятаха за недопустимо.
В дневната висеше плакат с надпис „HOMECOMING“. Струваше ми се малко странно, защото мислех, че смисълът на американската традиция е празненството по случай нечие завръщане у дома да организират роднини и приятели, не домакинът. Шанън обаче само се засмя и отговори, че щом никой друг не го прави, си го правиш сам.
— Нека аз да поднеса пунша — настоя тя и се зае да разлива в чашите коктейла от домашен алкохол и плодов сок.
Беше облечена в същите дрехи, с които пристигна: черен пуловер с висока яка и черен панталон. Тоест, най-вероятно беше друг комплект дрехи, но спокойно можеше да се сбърка с първия. Бъкел не разбирам от мода, но нещо ми подсказваше, че нейният тоалет минава за дискретен шик.
— Благодаря, но и аз ще се справя — отклоних предложението ѝ.
— Не — настоя тя и деликатно ме избута. — Ти отивай да си бъбриш със стари приятели, а аз ще обикалям с чашите. Тъкмо ще се запозная с гостите.
— Добре — склоних, премълчавайки, че всъщност присъстващите са приятели на Карл. Аз нямах такива.
Но, все едно, беше ми приятно да гледам как още от прага всички се хвърлят на врата на Карл, тупат го дружески по гърба, сякаш се е задавил, усмихват се широко насреща му и го приветстват с шеговито бабаитски реплики, скалъпени по пътя насам, с пламнали от възбуда лица, леко смутени и зажаднели за питие.
С мен само се ръкуваха.
От всички разлики между мен и брат ми тази като че ли беше най-съществената. Жителите на Ус не бяха виждали Карл от петнайсет години, а мен виждаха през ден в бензиностанцията. И въпреки това чувстваха, че познават него, не мен. Гледах го как се радва на задушевната обич и на близостта на нашите приятели — нещо, което така и не ми беше писано да изпитам. Завиждах ли му? Е, всички искаме да ни обичат. Но бях ли склонен да си разменим местата? Да допусна хората толкова близо до себе си, колкото Карл? На него очевидно не му струваше нищо. За мен цената би била твърде висока.
— Здрасти, Рой. Човек не всеки ден те вижда с бира — заговори ме Мари Ос.
Изглеждаше добре. Мари винаги изглеждаше добре, дори когато буташе количката с врещящите от колики близнаци. И точно това бъркаше в здравето на завистниците в селото — все се надяваха най-после да видят госпожица Съвършенство поизмъчена като обикновените простосмъртни. Мари Ос — момичето, което имаше всичко. Защото тя не само се беше родила със сребърна лъжичка в устата и с остър ум, но изкарваше отличен успех в училище и се ползваше с уважението, оказвано на фамилията Ос. И не на последно място Мари бе надарена и с физическа красота. Бе наследила знойната кожа и женствените форми на майка си, а от баща си бе взела русата коса и студените сини вълчи очи. И вероятно именно тези очи, острият ѝ език и излъчваната надменна студенина бяха причина момчетата да стоят на почтително разстояние от нея.
— Странно как не се виждаме по-често — отбеляза тя. — Как я караш всъщност?