Това „всъщност“ по-скоро сигнализираше, че не иска стандартния в такива случай отговор „бивам“, а я е грижа, искрено е заинтересувана. Загрижеността ѝ действително ми се видя непресторена. Мари се отнасяше неизменно дружелюбно и отзивчиво към околните. И все пак създаваше впечатлението, че те гледа отвисоко. Нищо чудно, разбира се, да се дължи на 180-сантиметровия ѝ ръст. Спомням си как веднъж аз, тя и Карл се прибирахме с кола от купон. Аз шофирах, Карл беше пиян, а Мари опяваше ядосана:
— Карл, не желая да имам гадже, което ме сваля на нивото на това село, разбираш ли?
Макар навремето да недоволстваше от тукашното ниво, после тя предпочете да се установи в Ус. В училище Мари имаше по-висок успех от Карл, но не притежаваше неговия хъс, пламенната му амбиция да тръгне по широкия свят и да се издигне. Вероятно защото още от раждането си тя беше горе и се рееше из слънчевите простори. И не искаше да изгуби социалния си престиж. Навярно точно затова, след като скъса с Карл, Мари замина да следва политология и бързо се върна с годежен пръстен и с Дан Кране. Той постъпи като редактор в местния вестник на Работническата партия, а тя явно продължаваше да пише дипломната си работа, защото не се беше чуло да е завършила.
— Бивам — отговорих ѝ. — Сама ли дойде?
— Дан пожела да гледа момчетата.
Кимнах. Предполагах, че родителите ѝ — живееха в съседната къща — са предложили услугите си да бавят децата, но Дан е настоял. Няколко пъти се бе отбивал в бензиностанцията да напомпа гумите на безбожно скъпия си планински бегач, с който се състезаваше в прочутия веломаратон „Биркен“. Лицето му беше безизразно, аскетично. Преструваше се, че не знае кой съм, но аз недвусмислено усещах каква антипатия изпитва към мен само защото имах сходни гени с типа, прониквал в жена, над която вече имаше законни права. Не, Дан едва ли гореше от желание да участва в посрещането на бившия на съпругата си, завърналия се любимец на Ус.
— Запозна ли се с Шанън? — попитах.
— Не. — Мари хвърли поглед към вече претъпканата дневна. Бяхме избутали мебелите до стените и всички гости стояха прави. — Но като знам колко много държи Карл на външния вид, сигурно е впечатляващо красива.
Тонът ѝ ясно показваше мнението ѝ за хорското втренчване във външния вид. Когато завършваше гимназия, Мари излезе да държи реч от името на целия випуск. Училищният директор я представи като „не просто интелигентно момиче, а изумителна красавица“. Мари започна речта си така:
— Благодаря, господин директоре. Имах желание да кажа нещо похвално за вас и за вашата работа с нас през тези три години. Поколебах се какви точно думи да подбера, но нека се изразя така: извадили сте късмет с външния си вид.
Разнесоха се само откъслечни смехове въпреки язвителната ѝ реплика. Понеже бе дъщеря на общинския управител, присъстващите се затрудниха да преценят дали цели да го уязви, или просто му отправя конструктивна критика.
— Ти трябва да си Мари.
Мари се озърна и погледна надолу. И там, три глави под нея, сияеше усмихнатото бяло лице на Шанън.
— Пунш?
Мари повдигна вежда. Наежи се, все едно крехкото същество пред нея я бе предизвикало на боксов двубой. Шанън вдигна по-високо подноса с чашите.
— Благодаря, но не — отвърна Мари.
— О, не! Да не си изгубила на „камък-ножица-хартия“?
Мари я изгледа с недоумение.
Покашлях се.
— Разправих на Шанън какъв обичай имаме тук, когато се решава кой ще шофира…
— А, това ли било — прекъсна ме Мари с изкуствена усмивка. — Аз и моят съпруг не пием.
— А, ясно! Защото сте алкохолици или защото е вредно?
Лицето на Мари се изопна.
— Не сме алкохолици. Алкохолът отнема ежегодно повече животи в световен мащаб, отколкото въоръжените конфликти, убийствата и наркотиците, взети заедно.
— И слава богу — усмихна се Шанън. — Че войните, убийствата и наркотиците не вземат повече жертви, имам предвид.
— Опитвам се да обясня, че алкохолът е излишен.
— Сигурно — съгласи се Шанън, — но развърза езиците на всички гости. Ти ли кара дотук?
— Разбира се. В твоята родина жените не шофират ли?
— Шофират, само че отляво.
Мари ме погледна объркано, сякаш за да ме попита дали това е шега, която не схваща.
Прокашлях се.
— В Барбадос пътното движение е ляво.
Шанън се разсмя високо. Мари се усмихна снизходително, както хората се смеят на нескопосан детски виц.
— Сигурно си посветила много време и усилия, за да научиш майчиния език на съпруга си, Шанън. Не сте ли обсъждали дали не е по-лесно той да научи твоя?