— Наистина не знам. На колибри? Всъщност познавам само планинските птици.
— Не искам да съм колибри! — възпротиви се Шанън. — Те са мънички и обичат сладко. Не може ли да съм онази птица, която намерих? Планински дъждосвирец.
Замислих се за бялото лице на дъждосвиреца. Тъмни очи. Качулката, която напомня къса подстрижка.
— Добре — склоних. — Ти си планински дъждосвирец.
— А ти, Рой, какво си?
— Аз ли? Нищо.
— А, не! Намерил си пернати съответствия на всичките си близки. Да чуем.
Мълчах.
— Рой е разказвачът, който определя кой на коя птица прилича. Следователно той е всички и никоя — отсъди Карл. — Рой е планинската птица без име.
— Самотната планинска птица без име — формулира описанието Шанън. — И какви трели изпълняват безименни мъжки екземпляри като теб, за да си намерят партньорка?
Карл се разсмя.
— Съжалявам, Рой, но това момиче няма да се откаже, докато не ѝ разкриеш целия си живот.
— Е, добре. Най-общо за пернатия планински мъжкар може да се каже, че не пее на женската. Според него това е суета, пък и в планината няма дървета, където да кацне и да пее. Затова той свива гнездо, с което да впечатли женската.
— Хотел? — попита Шанън. — Или бензиностанция?
— Май хотелът върши по-добра работа — отвърнах.
Долу двамата се засмяха.
— Хайде да оставим на мира белогушия дрозд горе — предложи Карл.
Двамата се надигнаха от леглото.
— Лека нощ — пожела ми Карл и ме потупа по главата.
Зад тях вратата се хлопна. Лежах и се вслушвах.
Той си спомняше. Веднъж, много отдавна, му бях казал, че с белогушия дрозд си приличаме. Плашлива, бдителна планинска птица, която се спотайва сред камънаци. Тогава Карл ме увери, че е излишно да се крия; няма от какво да се боя. „Знам — отвърнах му. — И въпреки това ме е страх.“
Заспах. Пак ми се присъни същият сън. Сякаш предната нощ беше спрял и само бе чакал да заспя, за да ме навести отново и да продължи оттам, докъдето бе стигнал. Събудих се от писъка на премазания алпинист. Не. Крещеше Шанън. Пак. И пак. Карл явно си го биваше в леглото. Хубаво, ама как се спи при такава врява? Известно време слушах. Надявах се вече да е свършила, но те продължаваха. Затиснах главата си с възглавницата. След малко я отместих. Цареше тишина. Сигурно спяха. Аз обаче така и не успях да заспя. Въртях се, а леглото скърцаше, докато си припомнях думите на Ерик Нерел: ленсманът възнамерява да спусне алпинисти в Хюкен, за да обследват кадилака.
Най-сетне прозвуча.
Вторият грак на гарвана.
Вече ми стана ясно, че предвещава опасност. Не непосредствена опасност, а по-скоро предупреждаваше, че съдбата чака. Дълго е чакала търпеливо, но не е забравила. Задават се неприятности.
Част II
5
Карл. Присъства в почти всички мои детски спомени. Карл на долното легло. Карл, при когото слизах през януари, когато живакът падаше до минус петнайсет градуса или когато ситуацията го изискваше. По-малкото ми братче Карл, с което се дърлех, докато той не се разреве от яд и не ми се нахвърли, неизменно с един и същи резултат: повалях го на земята, сядах отгоре му, та да не може да си движи ръцете, и го почуквах по носа, за да го дразня. Той спираше да се съпротивлява и само плачеше, а аз се вбесявах от неговата слабост и отстъпчивост. Но само докато не ме погледнеше с онзи покорен, безпомощен поглед на по-малко братче. Тогава в гърлото ми засядаше буца, пусках го, гушвах го и му обещавах каквото ми хрумне. Ала буцата в гърлото и гузната съвест продължаваха да ме мъчат дълго след като Карл си избършеше сълзите. Веднъж татко ни видя да се бием. Думичка не продума. Наблюдаваше безучастно, както ние, планинците, обикновено оставяме природата да свърши своето, пък било то и по брутален начин, без да се намесваме, освен ако не става дума за козите ни. Накрая Карл и аз седнахме на дивана, аз преметнах ръка през раменете му. И двамата подсмърчахме. Татко само поклати гневно глава и излезе от стаята.
Спомням си — бях на дванайсет, а Карл — на единайсет — чичо Бернард направи нещо грандиозно, съдейки по реакцията на мама и татко: покани всички ни в града — в големия град — да отпразнуваме петдесетия му рожден ден в „Гранд Хотел“. Мама каза, че там имало плувен басейн, и двамата с Карл пощуряхме от възторг. На самото място обаче се оказа, че нямало плувен басейн, никога не били имали. Вкиснах се. Карл обаче сякаш не разбра каква е истината и когато служител от персонала се съгласи да го разведе из хотела, видях, че якето на брат ми е издуто заради банския, натъпкан във вътрешния му джоб. Като се върна, подробно разказа какви чудесии видял: хотелът бил същински кралски палат, дявол да го вземе, и един ден Карл щял да си построи такъв. Това каза. Е, без ругатнята. През следващите години той упорито твърдеше, че онази вечер се изкъпал в басейна в „Гранд Хотел“.