Естествено, предвид всичко, случило се впоследствие, ми е лесно да кажа, че това щеше да е най-доброто. Но тогава нещата бяха започнали да се разпадат и не можех просто да офейкам, бях длъжен да ги поправя. Пък и къде да отида?
След деня, когато мама и татко напуснаха този свят, спомените ми за Карл стават по-ярки. Бил съм почти на осемнайсет, той още нямаше седемнайсет. Двамата седим в паркирано волво пред къщи и гледаме как кадилакът потегля от двора и поема към Козия завой. Все още е като филм, който мога да си пускам, и всеки път откривам нови детайли.
Два тона механика от завод „Дженерал Моторс“ се задвижват и постепенно набират скорост. Кадилакът се е отдалечил и вече не чувам хрущенето на чакъл под гумите. Тишина, тишина и светещи в червено задни фарове. Усещам как бие сърцето ми. И то постепенно ускорява ударите си. До Козия завой остават двайсетина метра. От Службата по пътна безопасност планираха да поставят мантинела, но общината възрази, че последните сто метра път до стопанството ни били частна собственост и съответно — наша отговорност. Десет метра до завоя. Стоповете — две лайсни, две тирета, свързващи капака на багажника и лъскавата броня — светват за миг. После се изгубват. Всичко се изгубва.
6
— Дай да го изясним, Рой. През вечерта на нещастието ти си седял пред къщата в… — Ленсман Сигмюн Улсен наведе глава, а погледът му зашари по книжата. Гъстата му руса коса ми приличаше на бърсалката във физкултурния салон в училище; беше еднакво дълга отпред, отстрани и отзад. Имаше и рунтав дълъг мустак. Така се носеше от седемдесетте. Защото можеше. По наведената му глава нямаше и сантиметър опадала коса. — … в седем и половина. И си видял как родителите ти падат в пропастта?
Кимнах.
— И си видял как светват стоповете?
— Да.
— Да не са били фаровете? И едните, и другите са червени.
— Стоповете светят по-силно.
Той ме погледна.
— Скоро навършваш осемнайсет, нали?
Кимнах. Или го пишеше в документите пред него, или той си спомняше, че със сина му Курт учехме в едно училище и аз бях година по-голям.
— В гимназията ли си?
— Не, работя в автосервиза на моя чичо.
Ленсманът пак се надвеси над бюрото си.
— Добре. В такъв случай сигурно разбираш защо липсата на спирачни следи по настилката ни озадачава. Вярно, кръвната проба на баща ти показва, че е употребил алкохол, но при такава ниска концентрация не ми се вярва да е забравил за завоя, да е объркал педалите или да е заспал зад волана.
Мълчах. С един удар ленсманът отхвърли три възможни обяснения. А аз не разполагах с четвърто, което да предложа.
— От Карл разбрахме за намерението ви да отидете на свиждане на чичо ви Бернард в болницата. При него работиш, нали?
— Да.
— Говорихме с Бернард. Не знаел нищо за никакво свиждане. Поне така твърди. Родителите ти често ли тръгваха за някъде, без да предупредят човека, при когото отиват?
— Не. Всъщност не ходеха никъде.
Ленсманът кимна бавно. Погледът му пак затърси из книжата. Явно в тях намираше своеобразна опора.
— Допускаш ли баща ти да е бил депресиран?
— Не.
— Сигурен ли си? Разговаряхме и с други хора и по тяхно мнение изглеждал доста потиснат.
— Искате ли да кажа, че е бил депресиран?
Ленсман Улсен вдигна поглед.
— Какво намекваш, Рой?
— Ако това ще опрости нещата. Ако се сдобиете с показания, които ви позволяват да твърдите, че татко е погубил себе си и мама.
— И защо това ще опрости нещата?
— Никой не го харесваше.
— Не е вярно, Рой.
Свих рамене.
— Навярно наистина беше депресиран. Странеше от хората. Рядко излизаше от къщи и почти не разговаряше с нас. Наливаше се с бира. Навярно депресираните хора правят така.
— Страдащите от депресия умело прикриват състоянието си. — Ленсман Улсен упорито се опитваше да улови погледа ми. Накрая успя и го прикова с очи. — Случвало ли се е татко ти да казва, че… че не му доставя удоволствие да живее?
Сигмюн Улсен произнесе последното изречение и сякаш преодоля най-трудния момент в разговора ни. Погледът му видимо се успокои.
— Че на кого, да му се не види, му доставя удоволствие да живее?
За миг по лицето на ленсмана се изписа силно изумление. После той наклони глава. Дългата му хипарска коса се спусна върху рамото му. А може би наистина не беше коса, а платнена бърсалка. Знаех, че зад бюрото се крие огромната катарама на колана му — череп на бял бизон. И чифт ботуши от змийска кожа. Обличаме се в смърт.