— А защо живееш, щом ти е неприятно, Рой?
— Не се ли подразбира?
— Не.
— Защото се питам дали не е още по-лошо да си мъртъв.
Осемнайсетият ми рожден ден вече чукаше на вратата, но въпреки това скапаните правила изискваха двамата с Карл да имаме попечител. От областната администрация определиха чичо Бернард за наш попечител. От социалната служба в Нотуден дойдоха две жени и разгледаха обстановката в дома на чичо. Прецениха, че условията са безупречни. Бернард им показа спалните ни и обеща редовно да разговаря с учителите на Карл.
След като социалните си тръгнаха, попитах чичо Бернард има ли нещо против Карл и аз да се приберем за два дни в „Опгор“ и да се наспим. От шосето под прозорците на новата ни спалня се чуваше невъобразим шум.
Чичо Бернард се съгласи и ни изпрати с огромна тенджера яхния.
После така и не се върнахме, макар официално да се водехме на новия адрес. Това не значи, че той не се грижеше за нас. Освен това ни даваше цялата издръжка, която социалните му превеждаха за нас.
Две години по-късно, известно време след нощта, която нарекох „нощта на Фриц“, чичо Бернард постъпи в болница. Оказа се, че ракът е развил метастази. Докато ми обясняваше какво е състоянието му, седях до леглото му и ронех сълзи.
— Когато лешоядите се намърдат неканени в дома ти, се досещаш, че краят ти наближава — сподели чичо.
Имаше предвид дъщеря си и зет си.
Тя не му била направила нищо лошо, но не я харесвал като човек. Тъкмо нея имаше предвид, когато ми разказваше за хора, давали от брега фалшиви светлинни сигнали на плаващи кораби нощем, за да ги оплячкосат, след като се разбият.
Дъщеря му го посетила два пъти в болницата. Първия път, за да се осведоми колко му остава, втория — за да вземе ключа от къщата му.
Чичо Бернард сложи ръка на рамото ми и ми разправи стар виц за фолксваген, сигурно за да ме разсмее.
— Ти ще умреш! — възкликнах ядосан.
— Ти — също. И най-правилно е да се случи в този ред. Съгласен?
— Но как може да лежиш тук и да разказваш вицове?
— Ами, когато си затънал до гуша в лайна, по-добре да не увесваш нос.
Тук вече не се сдържах и прихнах.
— Имам едно последно желание.
— Цигара? — предположих.
— И това. Другото е наесен да се явиш на изпит по теория за придобиване на свидетелство за професионална правоспособност.
— Тази есен? Не трябва ли да имам пет години стаж?
— Имаш пет години стаж. Смятам всички часове извънреден труд, който си положил.
— Но той не се брои…
— За мен се брои. Никога не бих допуснал неподготвен монтьор да се яви на изпит за квалификация — отлично го знаеш — а ти си най-кадърният ми монтьор. Затова в плика на масата ще намериш документи, удостоверяващи, че си работил пет години при мен. Не обръщай внимание какви дати съм вписал. Ясно?
— Ясно като бял лен.
Това си беше наша шега. Един монтьор, работил за чичо Бернард, беше научил погрешно израза, но го използваше непрекъснато. Чичо не го поправи нито веднъж. Тогава за последен път чух чичо Бернард да се смее.
Взех изпита по теория, а няколко месеца по-късно — и изпита за професионална квалификация. Тогава чичо Бернард вече беше в кома. Още преди дъщеря му да поиска от лекарите да изключат животоподдържащата апаратура, на практика аз — двайсетгодишен хлапак — ръководех автосервиза. И въпреки това ми дойде като шок… не, твърде пресилено е, по-скоро като изненада, когато отвориха завещанието и се оказа, че чичо Бернард е оставил автосервиза на мен.
Дъщеря му, разбира се, възропта. Заяви, че често съм оставал насаме с баща ѝ и съм го изманипулирал. Нямам никакво желание да се карам, отговорих. Чичо Бернард ми е завещал сервиза не за да ме направи богат, а защото е искал роднина да продължи бизнеса. Предложих на дъщеря му да купя сервиза на определена от нея цена. Така поне главното желание на покойния ми чичо щеше да бъде изпълнено. Тя назова цена. Отговорих, че ние, Опгорци, не се пазарим, но такава сума е непосилна за мен, пък е и неоправдано висока спрямо приходите от автосервиза. Дъщерята на чичо Бернард обяви сервиза за продан, не намери купувач, макар многократно да свали цената и накрая пак опря до мен. Разплатихме се, тя подписа договора за покупко-продажба и изхвърча от автосервиза бясна, все едно ощетената бе тя, а не аз.
Положих неимоверни усилия бизнесът със сервиза да върви. Уви, липсваше ми опит, пък и пазарните тенденции не бяха на моя страна. И все пак се справях сносно, защото автосервизите в региона масово затваряха, а това увеличаваше моята клиентела. Така успях да задържа Маркус на половин работен ден. Вечер аз и Карл преглеждахме счетоводните сметки — той беше завършил стопанска гимназия и правеше разлика между дебит и кредит. Стана ни ясно, че двете бензинови колонки пред сервиза носят повече приходи от самия сервиз.