Нямах сили за повече преговори. Съгласих се. Вилумсен побърза да ми протегне ръка — сигурно за да не взема да преосмисля. Погледнах петте разперени сиво-бели пръста. Ръката му приличаше на латексова ръкавица, пълна с вода. Улових я и потреперих.
— Утре ще дойда да взема всичко — каза той.
Вилумсен уволни Маркус на третия месец. Изпитателният срок не беше изтекъл и Вилумсен не беше длъжен да отправя на Маркус предизвестие за прекратяването на трудовия договор. Обосновал решението с факта, че веднъж Маркус закъснял, той му направил забележка, но провинението се повторило.
— Вярно ли е? — попитах Маркус, който дойде при мен да ме пита ще го взема ли на работа при мен в бензиностанцията, където бачках сам по дванайсет часа всеки ден.
— Да — потвърди той. — Десет минути през септември. И четири минути през ноември.
И така, двете бензинови колонки вече изхранваха трима души. Оборудвах сградата, където преди се помещаваше сервизът, с хладилна витрина за безалкохолни напитки и рафтове с опаковани закуски. Но, разбира се, за местните по-близо беше хранителният магазин, където, освен това предлагаха и по-богат асортимент.
— Лоша работа. — Карл посочи сметките ни.
— В долината продават вили. Само почакай до зимата. Новите собственици ще минават оттук.
Карл кимна.
— Страшен инат си.
Веднъж пред бензиностанцията паркира огромен джип. Двама мъже слязоха и заобиколиха сервиза и автомивката, все едно търсеха нещо. Излязох.
— Тоалетната е вътре — уточних.
Дойдоха при мен, връчиха ми две визитки и заявиха, че са представители на безусловно най-голямата верига бензиностанции в страната. Попитаха удобно ли е да проведем онзи разговор.
— Кой разговор? — попитах и мигом се досетих, че ги е повикал Карл.
Двамата мъже били, казаха, впечатлени колко съм постигнал с толкова малко и ми обясниха колко много бих постигнал с малко повече.
— Десетгодишен договор за франчайзинг — предложиха.
Бяха осведомени за мащабното застрояване с вили в долината и с прогнозите за увеличение на трафика по главния път покрай бензиностанцията ми.
— Какво им отговори? — попита ме нетърпеливо Карл, когато се прибрах вкъщи.
— „Благодаря“, това им отговорих. — Отпуснах се до кухненската маса, където Карл беше сервирал чиния с кюфтета — полуфабрикат от магазина.
— Благодаря? — изуми се Карл. — В смисъл… — опитваше се да разгадае изражението ми, докато нагъваше лакомо. — В смисъл „не, благодаря“? По дяволите, Рой!
— Искаха да купят всичко. Постройката, земята. Предложиха, естествено, огромна сума. Но аз явно обичам да притежавам. Сигурно заради фермера в мен.
— Но, да му се не види, ние едва си държим главата над водата!
— Трябваше да се посъветваш с мен, преди да ги извикаш.
— Ако бях опитал, щеше да отсечеш „не“ още преди да си ме изслушал.
— Вярно е.
Карл простена и зарови в шепи лицето си. Поседя така няколко минути. Въздъхна.
— Прав си — каза. — Не биваше да се меся по този начин. Извинявай. Просто се опитах да помогна.
— Знам. Благодаря.
Той разтвори пръстите на едната си ръка ме погледна с едното си око.
— Изобщо ли не се възползва от посещението им?
— Възползвах се.
— И как?
— Чакаше ги дълъг път и напълниха резервоара догоре.
7
Татко ме беше понаучил да се боксирам, но не съм съвсем сигурен дали наистина ме биваше с юмруците.
Та, една вечер в Ортюн се провеждаше редовната вечеринка. Бандата — неизменно една и съща — изпълняваше шведски хитове. Всички музиканти бяха облечени във вталени бели костюми. Вокалистът — слаботелесен тип, известен с прякора Род, защото очевидно се стремеше да звучи и да изглежда като Род Стюарт, и да вкара в леглото си толкова жени, колкото британския рокдинозавър — врещеше на причудлив норвежко-шведски. Горе-долу така говореше и странстващият проповедник Арман, който от време на време се отбиваше в Ус, за да възвести, че вълна на религиозно пробуждане била заляла страната — радостно събитие, защото наближавал денят на Страшния съд. Ако присъстваше на танците онази вечер, проповедникът щеше да разбере, че в сферата на духовното обновление остава още доста работа. Хора от всички възрасти, и от двата пола, се клатушкаха пияни по моравата пред културния дом и се наливаха с домашен алкохол. Внесяха ли го вътре, им го конфискуваха. В самия културен дом хората се подпираха, докато танцуваха по двойки, а Род пееше за златистокафяви очи. По някое време им писна и повечето излязоха — едни, за да продължат с пиенето, други тръгнаха към брезовата горичка, за да се сношават, да повръщат или по друг начин да удовлетворят физиологичните си нужди. А някои дори не си правеха труда да се крият в гората. Всеизвестна беше историята как веднъж нашичкият Род поканил на сцената своя запалена фенка, за да изпеят заедно авторско парче на групата със заглавие „Тази вечер мислиш ли за мен“. Това парче толкова приличало на „Wonderful Tonight“ на Ерик Клептън, че беше истинско чудо как Род съумял да запази каменно изражение. След втория куплет певецът дал знак на китариста да изпълни дълго соло и изчезнал зад сцената ведно с момичето и микрофона. Когато дошъл моментът за третия куплет, от страничната част на сцената се разнесло задъхано, усилно пеене. Род се появил на сцената — сам — и намигнал на две момичета от публиката най-отпред. Забелязал ужасените им погледи, свел очи и видял кървави струйки по белия си панталон. Довършил припева, закрепил микрофона за стойката, въздъхнал с усмивка и започнал да отброява до началото на следващото парче.