Дълги, светли летни вечери. Обикновено юмручните разправи започваха чак след десет.
Двама мъже. Почти винаги конкретният повод беше жена.
Жена, с която единият е говорил или танцувал прекалено дълго и прекалено интимно. В повечето случаи конфликтът бе възникнал много по-рано, но часът на разплатата идваше в някоя съботна вечеринка в Ортюн, подпален от изпития алкохол и подклаждан от публиката. Понякога жената беше само конкретен повод, едва ли не удобен претекст за побойника, а побойници съвсем не липсваха. Бабаити, които умеят да се бият и почти нищо друго, използваха Ортюн за арена. Друг път — впрочем почти винаги, когато беше замесен Карл — причина за сбиването беше искрена ревност. Обаятелният Карл не предразполагаше към физически сблъсък и в негово лице изпечените побойници не виждаха достоен съперник. Нахвърляха му се предимно типове в състояние на афект, вбесени, задето е разсмял група момичета, проявил е повече галантност, отколкото е по силите на техните ухажори. Или просто сините му очи бяха привлекли погледа на някое момиче, но нищо повече. Карл си имаше приятелка, при това не коя да е, а дъщерята на общинския управител. Би следвало да го смятат за безобиден. През мъглата на алкохола обаче нещата явно изглеждаха по-различно. Ще му покажат те на този проклет, красив като жена сваляч с изискан говор. А искреното му, почти снизходително изумление след първия удар ги ожесточаваше още повече. Допълнително ги провокираше липсата на всякакво желание да се защитава.
В този момент се намесвах аз.
Моята роля включваше главно да неутрализирам, да възпирам хората да нанасят поражения, както сапьор обезврежда бомба. Практичен съм и разбирам от механика — сигурно това е причината. Схващам явления, свързани с гравитация, маса и скорост. И затова правех необходимото, за да спра онези, които скачат да бият по-малкия ми брат. Само необходимото — нито повече, нито по-малко. Но, естествено, понякога беше необходимо доста. Отнасяха го носове, ребра, челюсти.
Веднъж един другоселец цапардоса Карл право по носа.
Бързо се озовах на мястото. Спомням си спуканите кокалчета на ръката ми, кръв до лакти и как някой вика:
— Достатъчно, Рой!
Не, не беше достатъчно. Още един удар по окървавеното лице под мен, и проблемът щеше да намери окончателното си решение.
— Ленсманът идва, Рой.
Навеждам се и прошепвам в ухото, където кръвта се разделя и се стича от двете страни:
— Повече да не си докоснал брат ми, чу ли?
Изцъклен поглед, изпразнен в резултат от алкохол и болка, е вперен в мен, но се е вглъбил навътре към себе си. Замахвам. Главата под мен кимва. Изправям се, изтупвам си дрехите, отивам до волвото, чийто двигател работи, а вратата откъм шофьорското място е отворена. Карл вече си е легнал на задната седалка.
— Само да си изцапал с кръв седалката! — предупреждавам го, давам газ и отпускам съединителя толкова рязко, че зад нас се разхвърчава трева и пръст.
— Рой — обажда се задавен глас отзад, след като вземам първите два завоя по баира.
— Да. Нищо няма да кажа на Мари.
— Не е това.
— Да не ти се повръща?
— Не! Искам да ти кажа нещо.
— По-добре опитай да…
— Обичам те, братко.
— Карл, недей…
— Чакай! Аз съм тъпанар и идиот, а ти… нехаеш какъв съм тъпак и всеки път идваш и ме измъкваш. — Аха-аха да заплаче. — Рой, ти си… ти си всичко, което имам.
Гледам окървавената ръка, с която държа волана. Бодър съм като кукуряк, кръвта пулсира в тялото ми. Усещането е прекрасно. Можех да го ударя още веднъж. Типът на земята под мен беше просто жалък ревнивец, неудачник. Не беше нужно да го млатя до смърт. Но, мамка му, как ми се искаше!