Оказа се, че бабаитът, на когото потроших челюстта, обикалял купони, където никой не знаел за печалната му слава, набелязвал си някого и го смазвал от бой. Чаках да ме извикат в полицията. Чух обаче, че потърпевшият отишъл при ленсмана, а той го посъветвал да не се разправя, защото Карл имал счупено ребро — между другото, лъжа. Впоследствие осъзнах колко добра инвестиция е била въпросната счупена челюст. Благодарение на спечелената слава често, когато Карл загазеше, беше достатъчно само да се появя и да застана със скръстени ръце — и биячите подвиваха опашка.
— Мамка му — подсмръкна една вечер Карл, задавен от сълзи и пиян, докато лежахме в леглата си след поредната случка в Ортюн. — Та аз не правя нищо лошо. Разсмивам момичетата. И мъжагите мигом побесняват. После идваш ти, спасяваш ми кожата и си създаваш нови врагове. Мамка му — изхлипа той. — Извинявай. — Удари по дъските на леглото под матрака ми. — Чуваш ли? Извинявай!
— Зарежи ги тия тъпанари. Заспивай.
— Извинявай!
— Заспивай, ти казвам.
— Добре. Добре. Ей, Рой…
— Мхм?
— Благодаря ти. Благодаря за… за…
— Стига си дрънкал, става ли?
— … задето си мой брат. Лека нощ.
Тишина. Най-сетне. От долното легло се разнася равномерното му дишане. Дишане на човек с чувство за безопасност. Няма нищо по-хубаво от звука на по-малък брат, който се чувства на сигурно място.
По време на съдбоносната танцова забава, основна причина Карл да изостави Ус и мен, нямаше бой. Карл се напи, Род прегракна, а Мари си тръгна. Тогава не ми стана ясно за какво се сдърпаха тя и Карл. Като дъщеря на общинския управител навярно не беше странно, че Мари се вълнува от хорското мнение повече от Карл. При всички случаи ѝ беше омръзнало да бъде персонален пазач на Карл, когато е къркан. И през въпросната вечер прехвърли тази задача на най-добрата си приятелка Грете, а тя — от своя страна — се нагърби с нея повече от охотно. Човек трябваше да е сляп, за да не забележи, че Грете е влюбена в Карл, но, естествено, не беше изключено това да е убягнало на Мари. Така или иначе, явно не е могла да предвиди какво ще се случи. А именно че Грете — след като бе придържала Карл прав на дансинга, докато Род, верен на навика си, приключваше вечерта с „Love Me Tender“ — после го съпроводила до брезовата горичка. И там, по думите на Карл, двамата правили секс прави, подпрени на дърво. Той заспал, но по едно време се събудил от търкането на якето ѝ в кората на дървото. Звукът секнал, когато платът се разпрал и перцата от пълнежа се разхвърчали във въздуха като миниатюрни ангелчета. Така се изрази Карл. Миниатюрни ангелчета. И в тишината той съобразил, че Грете не е издала нито звук — или от нежелание да развали любовната магия, или защото съвместното им занимание не ѝ носело особено физическо удовлетворение. И Карл спрял.
— Предложих да ѝ купя ново яке — сподели ми той на следващата сутрин от долното легло. — Тя обаче отказа. Щяла да си го зашие. И аз я попитах… — Карл простена. В стаята тегнеше дъх на алкохол. — Предположих ѝ да ѝ помогна да го зашие.
Смях се до сълзи. Чух го как си захлупва главата с възглавницата. Надвесих се отгоре:
— И сега какво ще правиш, Дон Жуан?
— Не знам — долетя изпод възглавницата.
— Някой видя ли ви?
Никой не ги видял. Във всеки случай мина седмица, без клюка за изпълнението на Карл и Грете да стигне до ушите ни. Явно и до ушите на Мари.
По всичко изглеждаше, че Карл е минал метър.
До деня, в който Грете се отби у нас. Карл и аз седяхме в зимната градина и я видяхме да се задава на велосипед от Козия завой.
— По дяволите! — изруга Карл.
— Сигурно търси горския любовник — пошегувах се.
Карл го удари на молба и накрая излязох и излъгах Грете, че брат ми е пипнал тежък грип. Заразен грип. Грете ме гледаше втренчено, сякаш се прицелваше в мен с потния си лъснал нос. Обърна се и си тръгна. Долу, при велосипеда, си облече пухеното яке, защипано за багажника. Шевовете прорязваха гърба като белег.
На следващия ден пак дойде. Карл отвори. Преди той да обели и дума, тя изтърсила, че го обича. Направихме голям гаф, отговорил той. Издъних се. И сега съжалявам.
На още по-следващия ден Мари звънна по телефона и съобщи, че Грете ѝ е разказала всичко. Мари не можела да бъде с момче, което ѝ е изневерило. По думите на Карл Мари се била разплакала, но запазила спокойствие. Карл недоумяваше. Разбираше защо Мари къса с него, но не и защо Грете ѝ е разправила случката в брезовата гора. Добре, Грете му е била бясна, заради якето и не само. Искала е да му отмъсти. Ясно. Но така е изгубила най-добрата си приятелка, а това не е ли чист автогол? Не знаех какво да му отговоря, но пак се сетих за историята, която научих от чичо Бернард: как злонамерени хора подавали фалшиви сигнали на корабите. И тогава в съзнанието ми Грете се превърна в подводен камък. Спотайва се невидим и само чака случай да разцепи корпуса на някой кораб. Донякъде тя заслужаваше съжаление, защото бе попаднала в капана на несподелените си чувства, но от друга страна, Грете бе предала Мари толкова грубо, колкото и Карл. В тази жена аз съзирах нещо, органически чуждо на Карл. Спотаена злоба. Заради тази злоба болката от саморазрушителното поведение е по-слаба от радостта, че си повлякъл и други към пропастта. Психологията на училищните стрелци. Разликата е, че в случая училищният стрелец продължава да живее. Или поне да съществува. Да облъчва хората. Да им подстригва косите.