Няколко седмици по-късно Мари най-неочаквано напусна Ус и се премести в големия град. Е, всъщност тя твърдеше, че през цялото време планът е предвиждал тя да замине, за да следва.
След още няколко седмици — също толкова неочаквано — Карл ми съобщи, че спечелил стипендия, за да следва „Финанси и бизнес администрация“ в Минесота, САЩ.
— Няма как да откажеш, разбира се — преглътнах с мъка.
— Май няма — съгласи се той уж колебливо, но все едно — не успя да ме заблуди. Знаех, че отдавна го е решил.
Заредиха се напрегнати дни. Бях страшно зает в бензиностанцията, а Карл — с подготовката за пътуването. Повече не го обсъждахме. Закарах го до летището. Пътувахме няколко часа, ала странно защо почти не обелихме дума. Валеше като из ведро и шумът от чистачките запълваше угнетителната тишина.
Спрях пред входа към залата за заминаващи. Угасих двигателя и се прокашлях, за да изцедя звук от гласните си струни:
— Ще се върнеш ли?
— Е, иска ли питане — излъга той с обичлива, лъчезарна усмивка и ме прегърна.
През целия път на връщане до Ус шофирах под проливен дъжд.
По тъмно паркирах на двора и влязох при призраците в къщата.
8
И ето че Карл се върна. Беше петък вечер, а аз бях сам в бензиностанцията. Сам с мислите си, както се казва.
Отдавах решението на брат ми да замине за САЩ на желанието да оползотвори високия си успех в училище и талантите си, за да направи кариера; на мечтата да се махне от това забутано село, да разшири кръгозора си. Обяснявах си го и със стремежа му да избяга от спомените, от тежко надвисналите, угнетителни сенки над „Опгор“. Чак сега, след като се върна, ми хрумна вероятността заминаването му преди години да е било свързано с Мари Ос.
Тя го заряза, защото той ѝ изневери с най-добрата ѝ приятелка. И все пак оставаше известно съмнение дали пък провинението на Карл не е послужило на Мари като удобен повод да му бие шута. Така или иначе, тя се целеше в по-добра партия от фермера Опгор. Изборът ѝ на съпруг го доказа. Мари и Дан Кране се бяха запознали в университета в Осло. И двамата бяха активни членове на Работническата партия. Дан също произлизаше от заможно и образовано семейство. Кандидатства за редактор в местния вестник и го назначиха. С Мари вече имаха две деца. Разшириха втората къща в бащиното ѝ имение и сега тя беше по-голяма от основната, където живееха родителите ѝ. Мари затвори устата на злите езици, че не е била достатъчна добра за Карл Опгор. Тя получи своя реванш, че и повече.
А на Карл, отхвърления селтак, все още му предстоеше да навакса изгубения престиж и да се реабилитира в очите на земляците си. Затова ли се беше върнал? Да се перчи с трофейната си съпруга, с кадилака и с проект за хотел, какъвто никой в Ус не е виждал?
Защото този проект беше безумен, какво ти, направо безнадежден. Първо, Карл настояваше хотелът да се намира отвъд границата на горския пояс, а това означаваше да се построи още няколко километра път нагоре. И цялата работа — за да се застрахова срещу обвинения, че лъже, рекламирайки хотела като „високопланински“, впрочем определение, фриволно използвано и за хотели на сравнително ниска надморска височина.
Второ: кой ходи в планината, за да седи в сауна и да се къпе в хладка вода? Тези развлечения не са ли типични за града и за равнинните местности?
И трето: нашенци не биха рискували да си изгубят имота и дома заради някаква въздушна кула. За да успее, Карл трябваше да убеди всички да се включат в неговия проект, да разпръсне риска. А как, по дяволите, се постига това в село, където недоверието към всичко ново, дошло отвън — освен ако не е нов модел форд или филм с Шварценегер — е нещо, което, дето се вика, всмукваш с майчиното си мляко?