— Чичо ти виждал ли е архитектурните планове?
— Той — не. Негов познат от банката ги е виждал. И според него хотелът приличал на завод. На завод за целулоза.
— Целулоза — повторих замислено. — На място, където не виреят дървета. Интересно.
— Моля?
Навън яростно избръмча изфорсиран двигател. Отговори му друг.
— Твоите тестостеронковци те викат. Върви при тях и ще намалиш вредните емисии.
— Такива са дечковци, Рой — простена Юлие.
— Ако не ти се ходи при тях, прибери се вкъщи и си пусни това — подадох ѝ един от петте екземпляра „Naturally“ на Джей Джей Кейл, които накрая се наложи да сваля от стелажа. Специално ги бях поръчал, убеден, че жителите на селото ще си паднат по тихия блус и минималистичните китарени сола на Кейл. Юлие обаче беше права. Не разговарях с хората, не ги познавах.
Тя взе диска, нацупено се смъкна от тезгяха и тръгна към вратата. Мимоходом ми показа среден пръст, докато си връткаше дупето предизвикателно с цялата хладна и невинна пресметливост, присъща на една седемнайсетгодишна тийнейджърка. Внезапно ми хрумна — не знам как — че въпреки всичко тази пресметливост е малко по-малко невинна, отколкото у шестнайсетгодишната Юлие, когато започна работа при мен. Какво ме прихващаше? Досега не бях мислил за Юлие по този начин, наистина. Или бях? Не. На тези мисли навярно ме бе навело вдигналото се яке, докато тя се качваше на тезгяха; то се прилепи към гърдите ѝ и зърната се очертаха през сутиена и тениската. Но, дявол да го вземе, момичето имаше големи гърди от тринайсетгодишна, само че досега не им бях обръщал внимание. Какво ми ставаше сега? Не бях цицоман, нито пък се възбуждах от тийнейджърки. В порносайтовете не търсех нито big boobs, нито nineteen.
И това далеч не беше единствената мистерия.
Силно ме озадачи и изражението. Не на Юлие, когато се почувства неловко, задето съм разбрал с какви типове се мотае в петък вечер. А сконфузеното изражение на тенекеджията Му. Погледът му пърхаше насам-натам като нощна пеперуда. Опита се да избяга от моя. Според Юлие шарел по рафтовете зад мен. Обърнах се. Плъзнах очи по рафтовете. Връхлетя ме подозрение. Мигом го отблъснах, ала то се върна подобно на проклетата бяла точица — топка за пинг-понг — от първия игрален автомат в Ус, когато аз и Карл бяхме деца. Татко ни караше дотам, чакахме на опашка и той ни даваше монети с такава физиономия, все едно ни е завел в Дисниленд.
Защото и преди бях виждал срам. У дома. В огледално отражение. Умеех да разпознавам срама — непреодолимия срам, не само защото стореният грях е отвратителен и непростим. А и защото ще се повтори. Въпреки клетвите на отражението ти, че това е за последно, грехът ще се повтори, пак и пак. Срам от самото действие, но още повече срам от твоята слабохарактерност, от неспособността ти да спреш, да се противопоставиш на императивния нагон да правиш нещо, което не искаш. Ако го искаше, поне щеше да хвърлиш вината върху непоправимо злата си природа.
9
Събота сутрин. Маркус пое смяната, а аз шофирах нагоре по баира на втора предавка. Спрях пред къщи и изфорсирах двигателя, за да съм сигурен, че са ме чули.