Кимнах, опитах се да отпусна напрегнатата мускулатура на смръщеното ми лице.
— Съжалявам — продължи Улсен. — Знам, темата е болезнена. — Разтегляше думите като свещеник. — Трябваше да те предупредя, но съм забравил колко близо е пропастта до къщата ти. Какво да ти кажа? Поне се радвай, че данъците ти се харчат, за да се изясни как всъщност се е случило нещастието. Нали всички го искаме.
„Всички? — изкрещя нещо в мен. — Ти го искаш. Това е твоята вечна шибана амбиция, Курт Улсен. Искаш на всяка цена да постигнеш онова, което баща ти не можа.“
— Добре. Имаш право, темата е щекотлива. Аз и Карл разполагаме с най-обща представа какво се случи навремето и се стараем по-скоро да го забравим, отколкото да получим яснота за всеки дребен детайл.
Успокой се. Точно така. Браво. Точно така.
— Разбира се.
Дронът пак се появи над ръба на бездната. Спря, застина във въздуха и зажужа неприятно в ушите. После пикира стръмно към нас и се приземи в дланта на онзи тип с дистанционното. В YouTube съм виждал как обучени ловни соколи се приземяват върху ръкавицата на стопанина си по приблизително същия начин. Направо ме побиха тръпки. Все едно се бях озовал в научнофантастичен филм, където светът живее в условията на фашистка диктатура, Големия брат те наблюдава постоянно и знаеш, че под кожата на мъжа с дрона се крият снопове електрически кабели.
— Много бързо се върна — отбеляза ленсманът, пусна угарката от цигарата си на земята и я стъпка.
— В по-разреден въздух изразходва повече батерия — поясни операторът.
— Но все пак успя да направи снимки, нали?
Операторът на дрона започна да цъка на мобилния си телефон и ние се скупчихме около него. Заради тъмнината кадрите бяха зърнести, нямаше и звук. Или навярно звукът беше записан, просто долу, в пропастта, цареше гробовна тишина. Изпотрошеният кадилак на татко приличаше на бръмбар, прекатурил се по гръб, с безпомощно подритващи в пространството крака, преди случаен минувач несъзнателно да го стъпче.
Ръждясалото, частично обрасло с мъх шаси и колелата, вирнати във въздуха, бяха непокътнати, но предницата и задната част от купето бяха напълно сплескани, все едно смачкани в пресата за скрап на Вилумсен.
Навярно заради тишината и мрака кадрите ми напомниха на документален филм как водолази се спускат до потъналия „Титаник“. Или заради вида на кадилака — красива развалина с отживял дизайн, разказ за преждевременна смърт, превърнала се в трагедия. Трагедия, често и многократно пресъздавана в моето въображение и във въображението на други до степен с годините да се утвърди чувството, че е била едва ли не неизбежна, че звездите са я предначертали. Зрелищната гибел и в чисто физически, и в метафоричен план на една предполагаемо несломима машина. Продължаваха да витаят догадки как се е случило, какъв ужас са изпитали пътниците пред лицето на смъртта. И то не каква да е смърт, не естествен край на вече изживян, неумолимо креещ живот, а скоропостижна смърт, внезапно сбогуване, плод на гибелни случайности. Потреперих.
— На земята има няколко паднали камъка — изкоментира Ерик Нерел.
— Не е известно кога са паднали — преди хиляда или преди сто години — отбеляза Курт Улсен. — Върху самата кола няма камъни. По шасито също не виждам вдлъбнатини или деформации от скални отломки. Ако изключим камъка, ранил алпиниста, няма признаци на скорошни срутвания.
— Той вече не е алпинист — отбеляза тихо Нерел, докато се взираше в екранчето. — Ръката му е парализирана и се е съсухрила до половината от предишния си размер. Години наред човекът се тъпчеше с болкоуспокояващи в конски дози…
— Е, поне е жив — агресивно прогърмя гласът на Улсен. Аз и Нерел го погледнахме. Лицето му се беше зачервило.
Какво искаше да каже с последната си реплика? Че алпинистът поне е жив за разлика от пътниците в кадилака ли? Не, в тона му звучеше по-особена, горчива нотка. Имаше друг подтекст. За баща си ли намекваше? За покойния ленсман Сигмюн Улсен?
— Логично е да се предположи, че камъните, срутили се в този участък, ще ударят шасито — посочи Улсен на екрана. — Да, но шасито е обрасло с мъх. Не личат никакви следи от удари от камък. Това ни доказва липсата на каквито и да било срутвания през изминалите години. А ние, хората, се учим от историята. От миналото си правим изводи за бъдещето.
— Докато някой камък не се стовари върху рамото ти. Или не те цапне по главата — отбелязах.