— Но твоите са толкова…
— Майка ми се грижеше да се храня здравословно и да поддържам орална хигиена. Беше решила аз да живея по-добре от нея. След като тя почина, баба ми пое щафетата.
— Леле.
Не ми хрумна друг коментар.
Шанън духна чая.
— Ако не друго, ние, червенокраките, поне сме живият аргумент срещу твърденията, че само чернокожите и латиносите никога не се измъкват от капана на нищетата.
— Но поне ти си се измъкнала.
— Да. Дори да прозвучи малко расистко, смятам, че заслугата е на африканските ми гени.
— Ти? Африкански гени?
— Майка и баба са афробаджани. — Шанън видя слисването ми и се засмя. — Косата и кожата съм наследила от алкохолизиран ирландски червенокрак, който умрял, когато съм била на три годинки.
— И?
Тя вдигна слабите си рамене.
— Баба и майка, омъжени съответно за ирландец и за шотландец, живееха в Сейнт Джон и познатите ми никога не са ме смятали за истинска червенокрака. Отчасти защото притежавахме малко земя, но най-вече защото постъпих в Университета на Западните Индии в Бриджтаун. Бях не просто първото момиче в рода, което следва в университет, но и първото в целия квартал.
Погледнах Шанън. Откакто бе пристигнала в Ус, не я бях чувал да говори толкова много за себе си. Навярно причината беше съвсем простичка: не я бях питал. Тоест, не и след онзи път, когато тя предпочете аз да разкажа за себе си, докато двамата с Карл лежаха на долното легло. Изглежда, Шанън е искала да ме поопознае, преди да ми разкрие подробности от личния си живот. И явно бях спечелил доверието ѝ.
Прокашлях се.
— Сигурно се иска смелост да вземеш такова решение.
— Баба ми го взе, не аз — поклати глава Шанън. — Впрегна цялата рода, лели, чичовци, да скастрят пари за училищните такси.
— Да спастрят — поправих я.
— Да, да спастрят пари за училищните такси, а после и за специализацията в Торонто. Всеки ден баба ме караше и ме вземаше от лекции, защото не можехме да си позволим да наема квартира в града. Един от лекторите ни ме посочи като пример за подобрената социална мобилност в Барбадос. Отговорих, че след четири века червенокраките все още не са в състояние да се измъкнат от блатото на социалната си унаследеност и заслуга за следването ми имат не социалните реформи, а семейството ми. Аз съм и ще си остана потомка на червенокраките, която дължи всичко на семейството си. Да, в Торонто живях по-добре, отколкото в Барбадос, но за мен „Опгор“ си е направо лукс. Разбираш ли?
Кимнах.
— Какво стана с буика?
Тя ме погледна, сякаш за да се увери, че не се занасям.
— А не „какво стана с баба ти“?
— Тя е жива и здрава — отвърнах убедено.
— Откъде знаеш?
— Разбрах по спокойния глас, с който говориш за нея.
— Автомонтьор и психолог?
— Автомонтьор. А буикът вече не върви, нали?
— Веднъж баба се заплеснала и го освободила от скорост, когато го паркирала пред къщи. Буикът тръгнал по склона и паднал в сметището долу. Оплаквах го дни наред. Това разбра ли го по гласа ми, докато разказвах за колата?
— Да. Все пак говорим за буик „Роудмастър“, 1954-а година. Напълно те разбирам.
Тя леко разклати глава наляво-надясно, сякаш за да ме огледа от различни ъгли, все едно съм скапано кубче на Рубик.
— Коли и красота — по-скоро на себе си рече тя. — Знаеш ли, снощи сънувах една отдавна прочетена книга. Сигурно заради останките от кадилака в Хюкен. Заглавието е „Катастрофа“, автор Джеймс Греъм Балард. Разказва се за хора, които се възбуждат сексуално от катастрофи. От смачканите автомобили, от травмите — свои и чужди. Случайно да си гледал филма?
Замислих се.
— Режисьор е Дейвид Кроненбърг — помогна ми тя.
Поклатих глава.
Тя се поколеба. Сякаш се разкайваше, задето е подхванала тема без никакъв потенциал да заинтригува бензинджия.
— Предпочитам книги — поясних, за да не я карам да се чувства неловко. — Но не съм чел въпросния роман.
— Ясно. В книгата се описва опасен остър завой по Мълхолънд Драйв, където нощем много автомобили политат в пропастта и се приземяват в пуста урва. Понеже излиза много скъпо да вадят катастрофиралите коли, в пропастта се образува автомобилно гробище, което расте с всяка изминала година. Постепенно стръмният склон изчезва и планината автомобилни останки спасява политналите в бездната коли.