— Автомобилните останки спасяват колите — повторих, кимайки бавно. — Няма да е зле да я прочета. Или да изгледам филма.
— Всъщност филмът ми хареса повече — сподели Шанън. — В романа разказът се води от първо лице и затова е перверзен, твърде субективен и… — Тя млъкна. — Как е intrusive на норвежки?
— Съжалявам, но трябва да питаш Карл.
— Той излезе на среща с Ю Ос.
Погледнах кухненската маса. Чертежите още стояха там. Карл не беше взел нито тях, нито лаптопа. Навярно разчиташе да увеличи шансовете си да убеди Ос, че селото има нужда от спа хотела, чрез умерено показване на материали.
— Натрапчив? — върнах се на езиковия ѝ въпрос.
— Благодаря. Та, исках да кажа, че филмът не е толкова натрапчив. По принцип камерата е по-обективна от перото. А Кроненбърг е успял да улови есенцията.
— И коя е тя?
В будното ѝ око лумна искра. Доловила искрения ми интерес, тя продължи с разпален глас:
— Прелестта на уродливото. Една полуразрушена древногръцка скулптура притежава особено силно очарование, защото именно по съхранените останки съдим колко красива навярно е била. И нашето въображение рисува изящество, с каквото реалността е безсилна да се съревновава.
Шанън притисна длани о кухненския плот зад гърба си, сякаш възнамеряваше да се изтегли и да седне горе с изящно извит гръб, както бе седяла по време на празненството. Tiny dancer. Мамка му.
— Интересно — отбелязах. — Пак ще пробвам да поспя.
Искрата в окото на Шанън угасна като индикаторна лампичка.
— А кафето? — попита тя с доловимо разочарование.
Най-после бе намерила с кого да разговаря. В Барбадос хората сигурно непрекъснато общуват помежду си.
— Сега усетих, че имам нужда от още два часа — изключих котлона и отместих кафеварката.
— Разбира се. — Тя отдръпна ръцете си от плота.
Лежах половин час. Опитах се да заспя, да не мисля за нищо. През отвора от кюнеца чувах потракване от компютърна клавиатура и пукане на хартия. Мисия невъзможна.
Повторих ритуала. Станах, облякох се, изхвърчах навън.
— Чао! — извиках, преди вратата да се затвори след мен с трясък.
Сигурно съм звучал, все едно бягам от нещо.
10
— О, здрасти — поздрави Егил, отваряйки вратата.
По лицето му се изписа срам. Сигурно защото си бе дал сметка, че съм чул звуците от компютърна игра и разпалените, възбудени от стрелбата гласове на приятелите му от дневната.
— Вече съм по-добре — побърза да ме увери той. — Мога да поема нощната смяна.
— Изчакай да оздравееш напълно — настоях. — Не съм дошъл за това.
— Така ли? — Съдейки по вида му, преравяше съвестта си за какво друго става въпрос. Явно прегрешенията не бяха едно или две.
— Какво купува Му? — поинтересувах се.
— Му ли? — Егил доби вид, все едно за пръв път чува името.
— Тенекеджията — поясних. — Питаше за теб.
— А, той ли. — Младежът се усмихна, но в очите му се появи страх. Право в десетката.
— Какво купува обикновено? — повторих, сякаш допусках той да е забравил въпроса ми.
— Нищо особено.
— Все пак ми кажи.
— Трудно ми е да си спомня.
— В брой ли плаща?
— Да.
— Щом помниш това, трябва да си спомняш и какво купува. Хайде, напъни си ума.
Егил се взираше втренчено в мен. И зад това овче пулене съзрях желание да си признае.
Въздъхнах.
— Яде те отдавна, нали, Егил?
— Моля?
— Държи ли те с нещо? Заплашва ли те?
— Му ли? Не.
— Тогава защо го прикриваш?
Егил мигаше ли, мигаше. В дневната зад него вилнееше война. В дълбините на отчаяния му поглед съзрях хаос.
— Той… той…
Всъщност нямах нерви за това, но за по-голям ефект сниших глас:
— Само не си съчинявай.
Адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу. Отстъпи половин крачка назад по коридора. Още малко и в паниката си щеше да затръшне вратата. Но не посмя. Навярно зърна нещо в моя поглед, нещо, което умът му съчета със слуховете как навремето съм смазвал от бой бабаити в Ортюн. И Егил отстъпи.
— Винаги ми оставя бакшиш.
Кимнах. Още при постъпването му на работа го бях предупредил, че не приемаме бакшиши. Ако все пак клиентът категорично откаже да си прибере рестото, го прибавяме към парите в касата като резерв за случаите, когато някой от нас обърка сметките, по погрешка върне повече пари и оборотът в касата „не излиза“. Обикновено такива гафове допускаше Егил. В момента обаче не възнамерявах да му го натяквам. Исках само да получа потвърждение на моите подозрения.