— И какво купува той?
— Не правехме нищо незаконно — оправда се той.
Употребата на минало време ясно показваше, че въпреки всичко Егил си дава сметка: далаверите с Му приключват точно в този момент и са били крайно неприемливи. Не възнамерявах обаче да му го обяснявам. Чаках.
— „EllaOne“ — изплю камъчето Егил.
Мдам. Хапче антибебе.
— Колко често?
— Веднъж седмично.
— И те е помолил да го пазиш в тайна?
Егил кимна. Беше пребледнял. Да, беше блед и глупав, но не беше умствено изостанал. Впрочем, не знам дали и сега се казва така. Сменят думите като мръсно бельо. Сигурно вече се използва друга дума. Но, така или иначе, Егил имаше способност да събере две и две, макар Му да се бе надявал на обратното. Сега видях колко се срамува. И то ужасно много. Не съществува по-страшен бич от срама. Повярвайте ми, казва ви го човек, изпил не една и две чаши от тази горчилка. От собствен опит знам, че никой съдия не е изобретил по-сурово наказание от срама.
— Да речем, че днес си още болен, но за утре да си здрав, става ли? — попитах.
— Да — успя да отрони той при втория опит да произведе звук.
Тръгнах си. Не чух шум от затваряне на врата. Навярно стоеше и гледаше след мен. Чудеше се какво ли предстои сега.
Влязох във фризьорския салон на Грете. Все едно слязох от машина на времето, приземила се в САЩ непосредствено след войната. В единия ъгъл стоеше бръснарски стол, тапициран с окърпена червена кожа. Грете твърдеше, че на него бил седял Луис Армстронг. В другия ъгъл се мъдреше сешоар от петдесетте — каска върху стойка, където жените в старите американски филми си пъхат главите, докато четат дамски списания и клюкарстват. На мен тези устройства ми напомнят за Джонатан Прайс и сцената с лоботомията във филма „Бразилия“. Грете използваше каската за така наречената от нея процедура shampoo and set: първо ти измива косата със специален шампоан, после я навива на ролки и накрая те кара да си пъхнеш главата в каската, за да я изсушиш бавно, най-добре увита в кърпа, за да не я опърлиш на реотаните, които в този стар модел приличат на нажежената вътрешност на тостер за хляб. Според Грете shampoo and set било ретро и сега се връщало на мода. Работата е там, че в Ус то никога не е излизало от мода. Така или иначе, подозирах, че самата Грете ползва най-често въпросния сешоар, за да поддържа изкуствените си къдрици, които се виеха от главата ѝ на кафяви гирлянди.
По стените в салона бяха налепени снимки на стари американски кинозвезди. Единственото не-американско в салона май беше прословутата лъскава стоманена фризьорска ножица на Грете. Японска „Нигата“-1000. Струвала петстотин бона и пристигала с доживотна гаранция, разправяше Грете на всички, проявили желание да слушат.
Сега Грете вдигна глава, но уникалната ножица продължи да реже.
— Улсен? — попитах.
— Здрасти, Рой. Пече се.
— Знам, видях колата му. Къде е слънцето?
Японската суперножица клъцна кичур в опасна близост до ухото на клиентката.
— Според мен не иска да го безпокоят…
— Вътре ли? — Посочих другата врата в помещението. Там висеше плакат със снимка на загоряло, отчаяно усмихнато момиче по бански.
— Ще приключи след… — Грете погледна дистанционно върху маса до вратата — … след четиринайсет минути. Не можеш ли да изчакаш отвън?
— Мога. Но дори мъжете сме способни да правим няколко неща едновременно, ако става дума за лежане и приказки, нали?
Кимнах на клиентката, която ме гледаше втренчено в огледалото, и отворих вратата.
Озовах се в истински нескопосан филм на ужасите. Помещението беше тъмно. От надлъжен страничен процеп в ковчег като на Дракула се процеждаше синкава светлина. Връз облегалката на близък стол висяха преметнати дънките и светлото кожено яке на Курт Улсен. Заплашителното бръмчене на соларните лампи усилваше предчувствието, че предстои нещо страховито.
Придърпах стола към солариума.
От слушалки чух жужене на музика. За миг ми заприлича на Роджър Уитъкър и сякаш наистина се намирах в хорър, но после разпознах хита „Take Me Home, Country Roads“ на Джон Денвър.
— Дойдох да подам сигнал — съобщих.
Изпод капака нещо се размърда и се удари в долната му страна. Тиха ругатня. Музиката утихна.
— Касае се за вероятно сексуално посегателство — уточних.
— Нима? — Улсен сякаш говореше в консервна кутия. Не успях да разбера дали ме е познал по гласа.