Грете ме видя и изражението ѝ застина, но аз само кимнах и се престорих, че нищо не съм чул.
Навън, на свеж въздух, всичко ми се струваше проклето повторение на нещо вече преживяно. Беше се случвало. Щеше да се случи пак. И да завърши по познатия начин.
11
Дори ежегодното поставяне на пиеса в селото не се радваше на такава посещаемост. В голямата зала на културния дом имаше шестстотин стола и въпреки това присъстваха голям брой правостоящи. Обърнах се да огледам залата, все едно търся някого. Всичко живо се бе стекло тук. Мари със съпруга си Дан Кране, който също като мен се озърташе с репортерски поглед. Автотърговецът Вилум Вилумсен със стройната си елегантна съпруга Рита, щръкнала с една глава над него дори когато са седнали. Общинският управител Вос Гилберт, по съвместителство координатор на спортно-техническата дейност в местния футболен клуб, но това очевидно не помагаше; Ерик Нерел и съпругата му Гру, вече в напреднала бременност. Ленсман Курт Улсен, чиято изгоряла мутра светеше като червена лампа сред множеството. Изгледа ме с ненавист. Грете Смит беше довела родителите си. Представих си как горките старци са претичали светкавично през паркинга, за да не усещат мъчителното парене в стъпалата. Наталие Му седеше между родителите си. Потърсих погледа на бащата, но той упорито се взираше в пода. Навярно защото подозираше, че знам. Или пък защото всички знаеха за фалита на тенекеджийницата му и ако решеше да се включи в новия проект, щеше да предизвика негодуванието на всичките си кредитори в селото. Самото му присъствие обаче едва ли щеше да ги разгневи. Все пак любопитството, не желанието да инвестират бе довело повечето хора тук. Да, такава навалица и толкова приповдигнато настроение бившият общински управител Ос не беше виждал от седемдесетте години, когато проповедникът Арман редовно посещаваше селото. Ю Ос застана зад трибуната и плъзна поглед над залата. Висок, слаб и бял като пилон за знаме. Сводът на арковидните му бели вежди се издигаше все по-нагоре с всяка изминала година.
— Но това беше във времената, когато развлечения от рода на брътвежи на измислени езици и чудотворно лечение с божествена енергия се конкурираха ожесточено с филмите, прожектирани в селското кино — обясняваше Ос. — Пък бяха и безплатни.
Пожъна очаквания смях.
— Днес обаче не сте дошли да слушате мен, а един от завърналите се синове на нашия град — Карл Абел Опгор. Не знам дали неговата проповед ще осигури спасение и безсмъртие на нашето село — оставям сами да го прецените. Аз се съгласих да представя младия мъж и неговия проект, защото ние в това село, в това време, в тази ситуация, приветстваме всяка свежа инициатива. Нуждаем се от новаторско мислене, от предприемчивост. Но ни е потребно и старото мислене, издържало проверката на времето и благодарение на което все още населяваме тези неплодородни, но красиви земи. Затова ви моля да изслушате този млад мъж, доказал, че нашенец може да успее по широкия свят. Изслушайте го колкото непредубедено, толкова и със здравословна доза критичност. Карл, имаш думата!
Избухнаха аплодисменти. Карл се качи на подиума и ръкоплясканията отслабнаха осезаемо. Явно бяха предназначени повече за Ос, отколкото за него.
Карл излезе по костюм и с вратовръзка, но захвърли сакото и си запретна ръкавите на ризата. Няколко часа по-рано вкъщи ни показа какво смята да облече и поиска мнението ни. Шанън попита защо по време на речта си смята да захвърли сакото и аз обясних, че Карл взема пример от американски кандидати за президентския пост, които целят да изглеждат като хора от народа, докато разговарят със заводски работници.
— Но те носят винтяги и бейзболни шапки — възрази Шанън.
— Важното в случая е да се намери точният баланс — поясни Карл. — Не искаме да изглеждаме надути и самонадеяни, все пак сме от малко населено място, където хората карат трактори и ходят с гумени ботуши. Същевременно трябва да правя впечатление на сериозен човек, на професионалист. В Ус никой не ходи на първо причастие без вратовръзка. Ще се появя със сако, а после ще го съблека, за да покажа, че се отнасям почтително и сериозно към отговорната си задача, и същевременно кипя от енергия и нетърпение да запретна ръкави.
— И не се боиш да си изцапаш ръцете — добавих.
— Именно — съгласи се Карл.
На път към колата Шанън ми прошепна през смях:
— А аз си мислех, че да си изцапаш ръцете, означава да извършиш престъпление.
— Означава и едното, и другото. Зависи от контекста — отвърнах.