— Невинаги изглежда така, но баналната фраза, че времето лекува всички рани, е самата истина. — Ленсманът отметна чорлавата си коса от слънчевите очила. — Или поне голяма част от раните — додаде.
Не се сещах какво да му отговоря.
— Как е Бернард? — попита.
— Добре — отвърнах. Тогава още не знаех, че му остават броени месеци.
— Едно птиче ми каза, че ти и брат ти живеете предимно в „Опгор“, а не при Бернард, както разпоредиха социалните.
И на това не можех да отговоря.
— Ти и брат ти обаче вече сте достатъчно големи да се справят сами. Нямам намерение да ви създавам проблеми. Карл учи в гимназията, нали?
— Да.
— И как върви?
— Добре.
Какво да му отговоря? Не беше лъжа. Карл споделяше, че все още мисли често за мама, и прекарваше дни и вечери наред сам в зимната градина, където си пишеше домашните и препрочиташе двата американски романа, които татко донесъл навремето в Норвегия: „Американска трагедия“ и „Великият Гетсби“. Не го виждах да чете друга художествена литература, но обожаваше тези две книги и особено „Американска трагедия“. Някои вечери сядах при него и се случваше той да ми чете на глас и да ми превежда трудните думи.
Известно време Карл твърдеше, че чува писъците на мама и татко от Хюкен. Това е просто гарванът, повтарях аз. Поразтревожих се, когато ми сподели как в сънищата му двамата попадаме в затвора. Полека-лека обаче нещата се уталожиха. Карл все още беше блед и слаб, но се хранеше, спеше и отхвръкна на височина. Още малко и щеше да щръкне цяла глава над мен.
И така, колкото и да беше невероятно, нещата се подредиха. Успокоиха се. Не беше за вярване, но краят на света настъпи, отмина и ние оцеляхме. Или поне голяма част от нас. Можеха ли загиналите да бъдат наречени, по израза на татко, collateral damage — съпътстващи щети? Косвени жертви, без каквито обаче не е възможно една война да бъде спечелена? Не знам. Не знам дори дали войната беше спечелена, но при всички случаи бе сключено примирие. А успееш ли да удължиш едно примирие достатъчно дълго, рискуваш да го сбъркаш с траен мир. Така стояха нещата в деня преди нощта на Фриц.
— Преди често водех Курт тук — подхвърли Улсен. — Но той не се вълнува от риболов.
— Брей! — възкликнах, все едно думите му съдържаха страшно изненадващ за мен факт.
— Честно казано, Курт изобщо не споделя моите интереси. Ами ти, Рой? Автомонтьор ли ще ставаш?
Нямах представа защо бе решил да ме разходи с лодката си по Бюдалското езеро. Изглежда се е надявал да ме предразположи, та да издрънкам нещо, спестено по време на разпитите. Или пък не е таял никакви задни мисли, а, като ленсман, е чувствал известна отговорност и е искал да си побъбрим, та да разбере дали всичко върви както трябва.
— Защо не? — отговорих.
— Винаги си обичал да човъркаш и да поправяш, а в момента Курт се вълнува само от момичета. Все ги сменя, все ходи по срещи. Ти и Карл как сте по тази част? С гаджетата?
Взирах се в блесната в подводния мрак. Въпросът на Улсен увисна безответно във въздуха.
— Още не си имал приятелка, нали?
Свих рамене. Да питаш едно момче дали си има приятелка в момента и дали изобщо някога е имал приятелка, са две коренно различни неща. И Сигмюн Улсен го знаеше отлично. На колко ли години си е пуснал тази прическа? Очевидно хората са я харесвали.
— Досега не съм срещнал нещо, което да си заслужава усилията — опитах се да се измъкна. — Не искам да си хващам гадже само за да имам.
— Много правилно. Някои пък изобщо не искат да имат. Нека всеки живее, както намери за добре.
— Да — кимнах. Само да знаеше. Но никой не знаеше. Освен Карл.
— Стига да не пречи на другите — добави Улсен.
— Разбира се.
Чудех се за какво говорим всъщност. И колко ли ще продължи този риболовен излет. В сервиза ме чакаше кола, която трябваше да е поправена до утре. А в момента се намирахме доста далече от сушата за моя вкус. Бюдалското езеро е голямо и дълбоко. На шега татко го наричаше the great unknown — „великото непознато“ — понеже Бюдалското езеро е най-големият водоем в района. В училище бяхме учили, че вятърът и трите реки, които се вливат и се оттичат от езерото, предизвикват хоризонтални течения, но особено коварни са температурните разлики във водните слоеве, а те — най-вече през пролетта — предизвикват силни вертикални течения. Дали тези течения имаха силата да те засмучат към дълбините, ако плуваш в езерото през март, не знам, но докато слушахме учителката с ококорени очи, си представяхме точно такава картина. Именно това е причината винаги да се чувствам кофти и във, и по Бюдалското езеро. С Карл се гмуркахме в по-малко планинско езеро без подводни течения, та да доплуваме до брега, ако лодката се преобърне.