— Спомняш ли си нашия разговор непосредствено след нещастието с родителите ти? Мнозина крият, че страдат от депресия, казах ти го тогава.
Улсен започна да навива капещата въдица.
— Да — потвърдих.
— Сериозно? Добра памет. Ще ти призная нещо. Самият аз съм го изпитал на гърба си.
— Наистина ли? — попитах учудено, предполагайки, че той е очаквал именно такава реакция от моя страна.
— Да. Дори вземах антидепресанти. — Погледна се и се усмихна. — Държавници оповестяват публично, че страдат от депресия. Защо аз да го крия? Пък и беше отдавна.
— Боже.
— Но никога не ми е минавало през ума да сложа край на живота си. Знаеш ли кое би ме довело до толкова дълбоко отчаяние, та да посегна на живота си? Да избягам и да оставя съпругата и децата ми да се оправят сами.
Преглътнах с усилие. Нещо ми подсказваше, че примирието е застрашено.
— Срамът — отговори ленсманът. — Ти какво очакваше да кажа, Рой?
— Не знам.
— Не знаеш?
— Не — подсмръкнах. — Какво ловиш? — Задържах погледа му две секунди и отметнах брадичка към езерото. — Треска? Щука? Американска треска? Сьомга?
Той направи нещо с макарата — зацепи я или нещо подобно — и постави пръта между дъното на лодката и пейката, където седяхме. Свали си слънчевите очила. Привдигна дънките си. На колана висеше малък кожен калъф, където държеше мобилния си телефон и често-често го проверяваше. Впери поглед в мен.
— Родителите ти бяха консервативни хора. Дълбоко религиозни християни.
— Не съм толкова сигурен.
— Членуваха в Методистката църква.
— Заради баща ми. Той се прекланяше пред всичко американско.
— Родителите ти, меко казано, не одобряваха хомосексуалистите.
— Майка ми ги приемаше, а колкото до татко — той беше привърженик само на републиканците, кандидати за президентския пост в САЩ. — Не се шегувах. Повтарях дословно таткови думи. Пропуснах да спомена, че по някое време към списъка със свои идоли татко добави японските войници, понеже те били — пак по негови думи — достойни противници. Говореше, все едно лично е участвал във войната. Възхищаваше им се заради ритуала харакири. Явно смяташе, че всички японски войници прибягват до него, стига ситуацията да го изисква.
„Погледни само на какво е способен един малък народ, за който поражението е немислимо — каза веднъж той, докато го гледах как чисти ловджийския си нож. — Осъзнали са, че дълг на всеки провалил се е сам да се изреже от тялото на обществото, както се отстранява злокачествен тумор.“
Можех да разкажа това на Улсен, но защо да го правя?
Улсен се прокашля.
— А лично ти какво мислиш за хомосексуалистите? — попитах.
— Какво мисля ли? Ами какво да мисля. Същото, каквото, да речем, за хората с кестенява коса.
Улсен вдигна въдицата и продължи да навива макарата. Неочаквано съобразих, че с движението, което описваше ръката му, човек обикновено подканва събеседника си да продължи да говори, да поясни думите си, както се казва. Не споделих откритието си с Улсен.
— Ще карам направо, Рой. По мъже ли си падаш?
Не знам защо не ме попита „хомосексуалист ли си“. Вероятно по-простичкият въпрос му се струваше една идея по-малко обиден. Видях как блесната проблясва, малко матово и удължено, сякаш светлината се движи по-бавно под вода.
— Сваляш ли ме, Улсен?
Дойде му като гръм от ясно небе. Престана да навива макарата. Извади въдицата и се втренчи в мен с ужасено изражение.
— Какво? Не, дявол да го вземе, аз…
В същия миг блесната разпори водата. Като летяща риба полетя над планшира, обиколи главите ни, насочи се обратно към въдицата и меко кацна в косата на Улсен. Явно беше още по-гъста, отколкото изглеждаше, защото той изобщо не усети блесната.
— Ако съм гей, още не съм се разкрил публично, защото иначе за четвърт час клюката щеше да обиколи цялото село и ти щеше да си осведомен. Това може би означава, че предпочитам да пазя в тайна сексуалната си ориентация. Или че не съм гей.
Отначало Улсен изглеждаше слисан. После се опита да проумее моята логика.
— Аз съм ленсман, Рой. Познавах баща ти и така и не успях да повярвам, че се е самоубил. А най не ми се връзва решението му да завлече в гроба и майка ти.
— Защото не беше самоубийство — изрекох тихо и същевременно изкрещях думите наум. — Нали ти казах: не успя да вземе завоя.