— Може би. — Улсен си разтърка брадичката.
Беше се докопал до нещо, проклетата откачалка.
— Преди два дни говорих с Ана Улаусен — възрастната медицинска сестра в поликлиниката, знаеш я. Сега живее в социален дом, страда от Алцхаймер. И понеже се пада трета братовчедка на жена ми, се отбихме на свиждане. Жена ми излезе да налее вода в една ваза и Ана сподели с мен, че за целия си живот съжалява само за едно: задето не е нарушила професионалната тайна и не е дошла при мен, когато преди години брат ти Карл бил на преглед в поликлиниката заради анална фисура. Тоест, рана. Брат ти отказал да обясни как се е появила, но начините не са много. От друга страна, според Ана, понеже Карл изглеждал толкова спокоен, когато отговорил отрицателно на въпроса ѝ дали е имал сексуално сношение с мъж, тя допуснала, че не става въпрос за изнасилване, а за доброволен полов акт. Все пак Карл, както правдиво отбеляза Ана, е… — Улсен зарея поглед над езерото и висящата от главата му блесна се разклати — … красив като момиче. — Улсен се обърна към мен. — Ана не ми съобщила, но казала на родителите ти. Два дни преди баща ти да излети с кадилака в Хюкен.
Извърнах се от всепроникващия му поглед. Ниско над езерото прелетя чайка в търсене на плячка.
— Както споменах, Ана страда от деменция и думите ѝ трябва да се приемат с едно наум. Те обаче ме подсетиха за сигнал от преди няколко години. Учителка на Карл се обади да съобщи, че два пъти е видяла Карл с окървавен на задника панталон.
— Гвоздей.
— Моля?
— Гвоздей!
Гласът ми се понесе над неестествено кротката водна повърхност, отправи се към сушата, удари се в скалите и два пъти отекна … здей… здей. Всичко се връща, мина ми през ума.
— Надявах се с твоя помощ да осветлим въпроса защо родителите ти не са искали да живеят повече, Рой.
— Беше нещастен случай. Може ли вече да се прибираме?
— Рой, разбери, няма как да оставя нещата така. Един ден всичко ще излезе наяве, затова най-добре още сега ми разкажи какво точно се е случило между теб и Карл. Не се притеснявай, няма да го използвам срещу теб, защото този риболовен излет не е официален разпит в юридическия смисъл. Просто двамата с теб ловим риба, нали? Искам да пощадя максимално всички замесени и ако ми съдействаш, ще се погрижа да получиш най-лекото наказание. Защото, съдейки по косвените улики, това се е случвало още докато Карл е бил малолетен. Тогава обаче ти си бил с година по-голям и си носел наказателна отговорност. Затова рискуваш…
— Чуй ме — прекъснах го. Гърлото ми се стегна и гласът ми сякаш излизаше от тръба. — Чака ме развалена кола, а днес, по всичко личи, рибата не кълве, ленсмане.
Улсен ме гледа дълго, сякаш за да ми внуши способността си да ме „чете“, както се казва, като отворена книга. После кимна, понечи да остави въдицата в лодката и изруга, защото кукичката се закачи за обгорелия му врат и го раздра. Извади кукичката с два пръста. Върху кожата му, видях, потреперваше самотна капка кръв. Не се отрони, беше застинала неподвижно. Улсен запали извънбордовия двигател и след пет минути изтеглихме лодката в хангара под рибарската му колиба. После се качихме в колата му и той ме закара до автосервиза. Прекарахме петнайсет адски тихи минути.
Половин час ремонтирах развалената тойота на спокойствие. Тъкмо се канех да сменя кормилната рейка, и телефонът в автомивката звънна.
— Рой, за теб е! — провикна се чичо Бернард. — Карл!
На мига зарязах тойотата. Карл никога не ми звънеше в сервиза. В нашето семейство никой не звънеше по телефона, освен ако не се е случило нещо лошо.
— Какво има? — опитах се да надвикам шума от водната струя, която променяше звука си в зависимост от мястото, където улучваше колата.
— Ленсман Улсен — отвърна Карл с разтреперан глас.
Очевидно бе възникнал сериозен проблем и се стегнах психически. Нима проклетникът бе успял вече да разтръби подозренията си, че аз и Карл сме в кръвосмесителни отношения?
— Изчезна — добави Карл.
— Изчезнал бил! — разсмях се. — Глупости. Видях го преди четирийсет и пет минути.
— Говоря сериозно. Според мен е мъртъв.
Стиснах телефона до побеляване.
— Какво значи това „според мен“?
— Не съм сигурен, но както ти казах, изчезна. Интуицията ми подсказва, че е мъртъв, Рой.
В съзнанието ми изникнаха три възможности. Първо, Карл е мръднал. Не звучеше да е пил и макар да беше чувствителен, не беше от онези хора с паранормални способности, получаващи пророчески видения. Второ, къде ти такъв късмет Сигмюн Улсен да потъне вдън земята точно сега. И трето, дали пък не преживявах отново същото като при смъртта на Дог. Нямах избор. Заради предателството спрямо брат ми до края на живота си бях обречен да изплащам дълга си към него. Просто беше настъпил падежът на поредната вноска.