14
— Никога не са ме гласили за полицай. — Курт Улсен постави чаша кафе върху масата пред мен. — След изчезването на татко обаче нещата се промениха.
Той седна, отметна русия си перчем и започна да си свива цигара. Намирахме се в помещение, което освен за арестантска килия явно служеше и за хранилище на архива, защото покрай стените се издигаха купчини книжа, натрупани една върху друга. Дали не ги бяха оставили там, та арестантите, вместо да скучаят, да преглеждат своето и чужди досиета, докато киснат тук.
— Когато баща ти изчезне безследно, светогледът ти се променя, нали?
Отпих от кафето. Довлече ме тук насила заради кръвна проба, за която знаеше отлично, че няма да отчете наличие на алкохол, а сега ми предлагаше примирие. Така да бъде.
— Порастваш за една нощ — продължи Курт. — Защото ти се налага. И започваш да разбираш част от отговорността, която е носил, а ти си правил всичко възможно, за да го затрудниш: не си се вслушвал в съветите му; отхвърлял си като глупост всяко негово мнение; противоречал си на всяка негова дума. Непрекъснато си правел напук — само и само да не си като него. Навярно защото нещо вътре в теб ти подсказва, че накрая ще станеш точно такъв. Копие на баща си. Ние, хората, се въртим в кръг. Крайната ни цел е изходната ни точка. Всички сме се запътили натам. Едно време ти се интересуваше от планински птици. Карл носеше в училище пера, подарък от теб, и ние го подкачахме. — Курт се усмихна сякаш на скъп спомен. — Да вземем птиците ти, Рой. Те пропътуват огромни разстояния. Май се наричаше миграция или нещо подобно. Така или иначе, отиват на същото място, където са ходили предците им. Обитават същата естествена среда, гнездят през същия шибан период. Волен като птичка, казват хората. Друг път. Само така ни се струва, защото ни се иска да е така. Движим се в един и същи порочен кръг, същински птици в кафез, просто нашата клетка е по-голяма, а решетките — тънки и не ги виждаме.
Хвърли поглед към мен, сякаш за да провери дали монологът му ми е въздействал по някакъв начин. Поколебах се дали да не кимна бавно. Не го направих.
— Ти и аз също сме впримчени в порочни кръгове, Рой. Големи и малки. В моя случай големият кръг е решението да поема ленсманската служба след баща ми. Малкият — и аз като татко непрекъснато се връщам към един неразплетен случай. Той не успя да разбули мистерията около гибелта на родителите ти. Аз — безследното изчезване на родния ми баща. Двата случая си приличат доста, не мислиш ли? Двама отчаяни или депресирани мъже посягат на живота си.
Свих рамене и си придадох незаинтересован вид. По дяволите, за това ли беше целият цирк с моето задържане? Заради изчезването на Сигмюн Улсен?
— Само дето трупът на татко не беше открит и не знаем точното му лобно място — уточни Курт. — Знаем само, че е езерото.
— The great unknown — кимнах бавно.
Курт ме изгледа остро. После също започна да кима и двамата закимахме в такт като две проклети синхронизирани маслени помпи, дявол да го вземе.
— И понеже ти си предпоследният, а брат ти — последният човек, видял баща ми жив, имам няколко въпроса.
— Всички имаме — отпих от кафето. — Но аз вече отговорих и разказах подробно всичко за риболовния излет с баща ти и най-вероятно ти го имаш напечатано на хартия. — Посочих с брадичка към книжата покрай стената. — Освен това съм тук, за да ми вземат кръвна проба, нали?
— Точно така — потвърди Курт Улсен и пъхна готовата цигара в пакета с тютюн. — Това не е официален разпит, няма да си водя никакви записки и казаното тук си остава между тези четири стени.
Досущ като по време на риболовния излет с баща ти, помислих си.
— Интересува ме съвсем конкретно какво прави ти, след като татко те е закарал до сервиза в шест вечерта.
Поех си въздух.
— Конкретно? Смених кормилната рейка и лагерите на тойота „Корола“, 1989 година, ако не ме лъже паметта.
В погледа на Курт се появи сурова нотка. Явно наближаваше краят на примирието. Предприех стратегическо отстъпление.
— Баща ти се отбил в „Опгор“ да говори с Карл. След като си тръгнал, Карл ми се обади, защото токът спрял. Не можел да установи причината. Инсталацията беше стара и често се повреждаше, а Карл, меко казано, е скаран с ремонтите, та отскочих до вкъщи да оправя нещата. Отне ми няколко часа и помня, че докато приключа, се стъмни. Върнах се по тъмно в сервиза.