— В единайсет вечерта — пише в показанията ти.
— Там някъде. Все пак мина доста време, не помня точно.
— Свидетел твърди, че видял колата на баща ми да минава през селото към девет вечерта. Но тогава вече е било тъмно и човекът не е напълно сигурен.
— Аха.
— Въпросът е какво е правил баща ми между шест и половина, когато, по думите на Карл, си е тръгнал от „Опгор“, и девет, когато го е забелязал свидетелят.
— А сега, де.
— Някакви теории? — изгледа ме той втренчено.
— Аз ли? — престорих се на смаян. — Не.
Чух навън да спира автомобил. Сигурно идваше лекарят. Курт си погледна часовника. Бях готов да се обзаложа, че е помолил доктора да се позабави.
— Между другото, какво стана с онази кола? — поинтересува се нехайно ленсманът.
— С коя кола?
— Тойотата.
— Ами, поправих я.
— Да не грешиш? Прочетох разпитите; кой в селото е карал стара тойота. Наистина е от 1989 година, дотук си прав. Оказа се, че Вилумсен ти я е докарал за ремонт, преди да я продаде. Искал е да я закърпиш, колкото да върви.
— Май така беше.
— Само че не се получило.
— Какво? — изплъзна ми се от езика.
— Вчера говорих с Вилумсен. Бернард обещал да я стегнете. Вилумсен си спомня ясно, защото клиентът му пропътувал десет мили, за да дойде и да я изпробва. Вие обаче не сте успели да спазите обещания срок.
— Така ли? — Примижах, все едно се опитвах да провидя през непрогледния мрак на миналото. — Сигурно доста съм се забавил, докато съм се опитвал да поправя електрическата инсталация у нас.
— Във всеки случай ремонтът на тойотата ти е отнел доста време.
— Така ли?
— Онзи ден говорих с Грете Смит. Направо е невероятно какви прозаични дреболии си спомнят хората, Когато ги обвържат с паметно събитие, например безследното изчезване на ленсмана в населеното им място. Грете си спомня как същия ден се събудила в пет сутринта и погледнала през прозореца. В автосервиза на Бернард светело и колата ти била паркирана отпред.
— Дадеш ли обещание на клиент, правиш всичко по силите си да го спазиш. Е, понякога не успяваш. И все пак мотото си го бива.
Курт Улсен ме изгледа с погнусена гримаса, все едно съм му разказал гаден виц.
— Та така… — подхвърлих нехайно. — Впрочем, какво стана с акцията за обследване на Хюкен?
— Рано е да се каже.
— Нерел издаде препоръка да не се предприемат такива акции, нали?
— Ще видим — промърмори Улсен.
Вратата се отвори. Стенли Спин, лекарят, беше силно религиозен. Изкара специализацията си в Ус и после се премести да живее тук. Трийсет и няколко годишен, дружелюбен, общителен, в облеклото и в прическата му личеше престорено непреднамерена елегантност и небрежност. „Сложих каквото ми попадна, а то взе, че си пасна. Не съм се ресал специално, просто косата ми застана така.“ Тялото му беше хем мускулесто, хем малко пухкаво, сякаш си е купил мускулите. Говореше се, че бил обратен и имал връзка със семеен мъж от Конгсбер.
— Готов ли си за кръвна проба? — попита той, като на р-тата гъргореше като холандец.
— Така изглежда — каза Курт Улсен, без да ме изпуска от очи.
Стенли ми взе кръв и после двамата излязохме навън.
След влизането на лекаря в килията Курт Улсен не обели ни дума за живо интересуващата го тема и аз предположих, че подновеното разследване около смъртта на баща му засега е негова самосиндикална инициатива. На тръгване го погледнах, а той само ми кимна делово.
— Бях на срещата в Ортюн — осведоми ме Стенли, докато вдишвахме свежия, резлив есенен въздух пред ленсманската служба, която се помещаваше в невзрачна сграда от осемдесетте, седалище и на общинската администрация. — Ще си имаме спа хотел, а?
— Най-напред предстои да мине през Общинския съвет — отвърнах.
— Е, ако те дадат зелена светлина, и аз ще се включа във веселбата.
Кимнах.
— Да те хвърля донякъде? — предложи Стенли.
— Не, благодаря. Ще звънна на Карл.
— Сигурен ли си? Не ме затруднява.
Възможно е да е задържал погледа ми частица от секундата по-дълго от нормалното, а е възможно и аз да съм малко параноичен.
Поклатих глава.
— Е, друг път. — Той отвори вратата на колата си.
Като голяма част от гражданите, преместили се в Ус, и Стенли бе престанал да си заключва автомобила. Преселниците от града са си създали романтичната представа, че на село никой не заключва нищо. Грешат. Заключваме и къщите, и хангарите си, и лодките си, а колите си — задължително. Задните фарове на колата на Стенли се разтвориха в мрака. Извадих си телефона и тръгнах да пресрещна Карл. Двайсетина минути по-късно кадилакът отби в банкета пред мен, но зад волана седеше не Карл, а Шанън. След като се прибрали, Карл отворил бутилка шампанско и я пресушил почти цялата — обясни тя — и понеже Шанън изпила само глътка, го убедила тя да дойде да ме вземе с колата.