Пребърках мокрите джобове на панталона му. Извадих две връзки ключове — едната за колата, другата за хангара.
— Донеси татковия ловджийски нож — заръчах на Карл.
— А?
— В остъкленото преддверие е, до пушката. По-живо!
Карл се завтече към къщата, а през това време аз извадих от колата гребло за сняг, каквото всеки планинец държи целогодишно в багажника си, загребах чакъла на мястото, където Карл бе извлякъл Улсен от пропастта, и изхвърлих трошляка в Хюкен. Той потъна беззвучно.
— Ето — изпъхтя Карл.
Подаде ми ножа — онзи с жлебовете за оттичане на кръвта, с който навремето заклах Дог.
И — пак като онзи път — Карл застана до мен и гледаше встрани, докато аз действах с ножа. Хванах здраво косата на Улсен — същата хватка използвах и при Дог — забих в челото му върха на ножа и натиснах, докато не опря в кост. Срязах кожата кръгообразно, следвайки очертанията на лицето, точно над ухото и над натрошените кости на тила. Татко ми беше показвал как се дере лисица, но това беше различно. Беше скалпиране.
— Отмести се, Карл, тъмнееш ми.
Чух как зад мен Карл се обърна, ахна ужасен и заобиколи колата.
Докато се опитвах да отделя скалпа що-годе цял от черепа, Уитни Хюстън се кълнеше във вечна любов.
Застлахме багажника на волвото с найлонови чували, изхлузихме от краката на Сигмюн Улсен ботушите от змийска кожа и натъпкахме обезобразеното тяло в багажника. Качих се в пежото на Улсен, погледнах се в огледалото и наместих скалпа върху главата си. Дори с русата объркана коса на темето трудно можех да мина за ленсмана, но си сложих слънчевите му очила и докарах сносна прилика. И да бях срещнал някого, едва ли в тъмното би се усъмнил, че зад волана на пежото на ленсмана не седи именно той.
Подкарах през селото бавно, но не прекалено бавно. Въздържах се да бибиткам или по друг начин да привличам внимание. Двама минувачи машинално се обърнаха след пежото. Знаех, че засичайки колата на ленсмана, се питат закъде ли е тръгнал. Понеже се движех покрай езерото, навярно полузаспалите им селски умове щяха да заключат, че ленсманът отива към рибарската си колиба. Ако, разбира се, имаха представа къде се намира тя.
Стигнах до колибата, спуснах се до хангара и изгасих двигателя, но оставих ключа в патрона за запалване. Изключих фаровете. В обсега на зрителното ми поле нямаше постройки, но човек никога не знае. Ако някой видеше колата на Сигмюн Улсен, а после и светлината от фаровете, имаше опасност да се отбие на приказка. Избърсах грижливо волана, скоростния лост, дръжката на вратата. Погледнах си часовника. Заръчах на Карл да закара волвото до автосервиза, да паркира отпред така, че който мине оттам, да види колата, да отключи сервиза — дадох му ключове — и да запали осветлението, все едно съм вътре и работя. А трупа на Улсен да остави недокоснат в багажника. Да изчака двайсет минути или там някъде, да провери дали по улицата не се мярка някой, да се качи във волвото и да подкара към колибата на ленсмана.
Отключих хангара и изтеглих лодката. Дъното се плъзна с грохот по дървената рампа. Езерото най-сетне пое лодката с въздишка на облекчение. Избърсах с парцал ботушите от змийска кожа, пъхнах връзката ключове на Сигмюн Улсен в единия ботуш, метнах и двата ботуша в лодката и я тласнах навътре. Стоях и едва ли не с гордост наблюдавах как лодката се понася към the great unknown. Идеята с ботушите беше, както се казва, гениален ход. Когато намерят празната лодка с ключовете и ботушите, с които собственикът на лодката е излязъл от къщи в деня на изчезването си, щяха да са сигурни какво се е случило. Накъде другаде да се е отправил, освен през борда? Ботушите представляваха своеобразно предсмъртно писмо, символично съобщение, че собственикът им е решил да сложи край на житейския си път. Поздрави, един депресиран ленсман. По дяволите, щеше да е направо красиво, ако не беше толкова крещящо нелепо. Да се сгромолясаш в стометрова пропаст пред очите на човек, когото разследваш. Мамка му, направо не беше за вярване. Изпитах съмнения дали самият аз вярвам. Докато размишлявах, злополучията ми продължиха. Лодката пак се люшна към сушата. Тласнах я още по-силно, тя пак се върна. След минута килът остърга камъните на брега. Смаях се. Напънах се да си спомня какво бяхме учили в училище за хоризонталните течения, за посоката на вятъра и за речните оттоци. Логиката предполагаше лодката да се понесе навътре. Изглежда се намирахме в затънтено място, където всичко се върти в кръг и се завръща с нескончаема, проклета повторяемост. Сигурно. Целта ми беше лодката да навлезе навътре в езерото, до мястото, откъдето се оттича река Шетер, та предполагаемият периметър, където Улсен е скочил, да стане толкова голям, че невъзможността да открият трупа да не предизвика учудване. Качих се на борда, запалих двигателя, оставих го да пърпори известно време, после го изключих. Лодката продължаваше да се плъзга навътре. Избърсах лоста за управление, но само него. Решаха ли впоследствие да проверят лодката за пръстови отпечатъци, щеше да е по-подозрително, ако не открият никакви мои отпечатъци. Нали все пак по-рано същия ден се бях возил с ленсмана. Загледах се в сушата. Отстоеше на около двеста метра. Щях да се справя. Поколебах се дали да не се кача върху страничния борд и да скоча оттам, но се досетих, че така ще убия набраната скорост, затова стъпих върху напречната пейка и оттам — хоп във водата. Шокът от студената вода ми донесе облекчение, сякаш за секунди охлади прегрелия ми мозък. Заплувах. Да плуваш с дрехи, се оказа по-трудно, отколкото бях очаквал. Пречеха на свободните движения. Мислех за вертикалните водни течения и имах чувството, че усещам как ме влекат надолу. Наложи се да си повтарям, че е есен, не пролет, докато порех водата с дълги, несръчни загребвания. Отгоре на всичко не разполагах с ориентир на сушата. Май все пак сбърках, като угасих фаровете. В училище ни бяха учили, че краката са по-силни от ръцете. Ритах ли, ритах.