— Пак ми звучи болезнено.
Стенли се усмихна накриво.
— По десетобалната скала? — Поисках да знам какво да очаквам.
— Осмица и малко отгоре.
И аз се усмихнах.
Стенли ми инжектира упойката и ме предупреди, че са нужни няколко минути, за да подейства. Не разговаряхме. Лекарят определено се чувстваше добре в настъпилото мълчание, за разлика от мен. Аз усещах как възцарилата се тишина се нагнетява до оглушителен рев и накрая не издържах, посочих слушалките върху бюрото му и попитах какво слуша.
— Аудиокниги. Всичко от Чък Паланюк. Гледал ли си „Боен клуб“?
— Не. Какво му е толкова доброто?
— Не съм казал, че филмът е добър — усмихна се Стенли. — Просто Паланюк разсъждава като мен. И го изразява много сполучливо. Готов ли си?
— Паланюк — повторих и протегнах ръка към лекаря. Той ме погледна в очите.
— Да сме наясно: не вярвам на обяснението как, видиш ли, си се подхлъзнал на снега и падайки, си си пресрещнал пръста.
— Твоя работа.
Усетих допира на топлата му ръка върху пръста си. Колко наивно от моя страна да си въобразя, че пръстът ми ще бъде напълно обезболен.
— Като стана дума за „Боен клуб“ — Стенли дръпна рязко, — имаш вид на човек, ходил точно на такава клубна среща.
Осем и отгоре определено не беше преувеличение.
На излизане от лекарския кабинет видях в чакалнята Мари Ос.
— Здрасти, Рой. — Тя се усмихна с надменната си усмивка, но забелязах как се изчерви.
Когато с Карл бяха гаджета, двамата започнаха редовно да назовават името на събеседника си — нововъведение на Карл. Беше прочел за проведен експеримент, според който хората се настройват положително към събеседника си на подсъзнателно ниво, ако, обръщайки се към тях, той използва името им. Ако ме бяха включили във въпросната анкета, резултатът щеше да е по-различен.
— Здрасти — отговорих, като прикрих контузената ръка зад гърба си. — Снегът подрани.
Ето така се поздравяваме ние, земляците в Ус.
Качих се в колата. Чудех се как да завъртя ключа, без да закача бинтования си пръст — болеше ме ужасно. За миг се запитах защо Мари се изчерви в лекарската чакалня. Да не би да е болна от нещо, от което се срамува? Или се срамува, че въобще е болна? Защото Мари не беше от притеснителните. Когато с Карл бяха гаджета и се случеше да я срещна неочаквано, аз се изчервявах, не тя. Момент, няколко пъти все пак съм я виждал поруменяла от срам. Веднъж, на рождения ѝ ден, Карл ѝ подари колие. Не беше кой знае колко пищно, но Мари знаеше за неизменно празните джобове на Карл и го притисна да признае, че е задигнал двеста крони от чекмеджето на чичо Бернард. Аз, естествено, бях в течение. Няколко дни по-късно чичо Бернард направи комплимент на Мари за хубавото колие и аз видях как тя се изчерви като домат. Още малко и щеше да се спука някой кръвоносен съд, така изглеждаше. Навярно за Мари, както и за мен, някои случки — дребна кражба, нищо и никакво отхвърляне — си остават завинаги дълбоко загнездени в нас. Капсулират се подобно на заседнал в тялото куршум, но в студените дни предизвиква болка, а понякога се размърдва нощем. И на сто години да станеш, пак ще усещаш как при неловкия спомен по бузите ти избива руменина.
В бензиностанцията Юлие започна да ме окайва. Доктор Спин трябвало да ми даде по-силно обезболяващо. Тя само си измислила срещата с Алекс, нямала уговорка с никакво момче и не се била целувала с никого. Надавах половин ухо на дърдоренето ѝ. Ръката ме болеше и най-разумно бе да се прибера вкъщи. Но там ме чакаше още болка.
Докато оглеждаше бинтования ми пръст с разтревожена физиономия на познавачка, Юлие се наклони към мен. Усетих меките ѝ гърди до ръката си. Сладък дъх на дъвка ме лъхна в лицето. Устните се намираха толкова близо до ухото ми, че чувах жвакане като на крава в блато.
— Ти не започна ли да ревнуваш? — прошепна тя с цялата невинност, на която е способна една седемнайсетгодишна девойка.
— Да започна? Ревнувам от петгодишен.
Тя се засмя. Кимнах с престорена усмивка. Но всъщност не беше шега.
17
Ревността ми се появи с раждането на Карл. А вероятно е съществувала още преди това, още докато гледах с каква любов мама гали наедрелия си корем. Още когато ми съобщи, че ще си имам братче. Така или иначе, по мои спомени се сблъсках с ревността на пет години. Тогава за пръв път някой назова с дума това мъчително, пробождащо чувство.
— Не ревнувай от братчето си.
Май го каза мама, докато Карл седеше в скута ѝ. И беше прекарал там доста време. След години мама обясняваше, че Карл получавал повече любов, защото се нуждаел от повече любов. Възможно е да е вярно. Тя обаче премълча друга истина: да обичаш Карл, беше по-лесно, отколкото да обичаш мен.