Мари се разсмя силно и поклати глава.
— Но аз не ставам за учителка. Самата аз имам нужда от инструктор по танци.
— Аз мога да помогна — отзова се Ото. — Освен бъдещ политолог съм и треньор по суинг.
— Чудесно!
Мари се обърна и го погледна. Дари го с една от онези свои сияйни усмивки, които „включваше“ неочаквано: караха те да се чувстваш като единствения друг човек на света.
— Ако, разбира се, не се притесняваш, че ще ти се смеят, де.
Ото се усмихна.
— О, едва ли ще изглежда толкова смешно. — Той остави бутилката на стълбите.
Съжалих, задето преди малко пропуснах възможността да му я навра в устата.
— На това му викам аз смелчага. — Мари сложи длан на рамото му. — Нали нямаш нищо против, Рой?
— Не, естествено — уверих я и се огледах за стена, където да си блъсна главата.
— Значи, двама смелчаци. — Мари сложи другата си ръка върху моето рамо. — Ученик и учител. Нямам търпение да ви видя заедно на дансинга.
И се отдалечи. След няколко секунди осъзнах какво се е случило. Ото и аз се измерихме с поглед.
— Да се бием ли предпочиташ? — попитах.
— Много ясно. — Той завъртя очи към тавана, взе бутилката и излезе.
Е, хубаво де. И без това бях прекалено пиян. Главоболието и съжалението на следващата сутрин обаче бяха много по-тежки от всеки побой, който би ми нанесъл Ото.
Докато разправях на Карл какво се е случило, пропускайки коварното подмятане на Грете, той се скъса да се смее и да кашля.
— Велик си, братле! Готов си дори да танцуваш, само и само да не допускаш свалячи до гаджето на брат си.
— Да танцувам само с Мари, не с Ото — засмях се.
— Няма значение. Дай да те целуна!
Отблъснах го леко.
— И да прекарам грипа повторно — не, мерси!
Не страдах от особено силни угризения, че не споделям с Карл какво изпитвам към Мари. Всъщност, силно ме озадачаваше как така сам не се досеща. Можех да му кажа. И той щеше да разбере. Или поне да каже, че ме разбира. Да наклони глава настрани, да ме изгледа замислено и да ме успокои, че такива неща се случват, но минават и заминават. И аз застъпвах същото мнение. Ето защо предпочетох да си мълча. И да чакам увлечението ми да отшуми. Не поканих повече Мари на танц — нито метафорично, нито буквално.
Мари обаче ме покани.
Случи се няколко месеца, след като Грете осветли Мари, че е правила секс с Карл, и Мари скъса с него. Та по това време Карл вече беше заминал да учи в Минесота и аз живеех сам в „Опгор“. Един ден на вратата се почука. Отворих и кого да видя? Мари. Прегърна ме, притискайки гърди в моите, и ме задържа плътно до себе си. Попита ме искам ли да го направим. Прошепна точно тези думи в ухото ми:
— Искаш ли да го направим… — и добави: — Рой?
Едва ли защото според проведените експерименти употребата на името прави събеседника ти по-благоразположен, а по-скоро за да подчертае, че говори тъкмо на мен, на Рой.
— Искаш, знам — каза тя, доловила колебанието ми. — През цялото време съм го знаела, Рой.
— Не. Грешиш.
— Не лъжи. — Тя плъзна ръка между телата ни.
Откъснах се от нея. Естествено, проумявах каква е причината да е тук. Да, тя заряза Карл, а не обратното, но от двама им тя беше по-потърпевшата. Дори изобщо да не е искала да къса с него, не е имала избор. Мари Ос, дъщерята на общинския управител, не е могла да преглътне изневярата на селския син, не и при положение че Грете се беше погрижила половината село да разбере. На Мари обаче не ѝ стигаше да бие шута на Карл. Тя държеше да му го върне тъпкано. Идваше при мен чак сега, два месеца след раздялата им, защото явно беше взела решението след дълги колебания. Казано накратко: легнех ли си с нея, аз не се възползвах от уязвена жена след болезнена раздяла. Мари щеше да се възползва от брат, току-що напуснат от най-любимия си човек на света.
— Хайде. — Тя се изправи. — Позволи ми да ти доставя удоволствие.
— Това не си ти, Мари — поклатих глава.
Тя се закова насред дневната и впери в мен невярващи очи.
— Значи, вярно е?
— Кое?
— Което разправят хората.
— Нямам представа какво разправят.
— Че не се вълнуваш от момичета. Че в ума ти са само… — млъкна. Придаде си вид, все едно не намира точните думи. Отлично знаех, че Мари Ос никога не е страдала от липса на красноречие — … коли и птици.
— Исках да кажа, че проблемът не си ти, Мари. А Карл. Просто не е редно.
— Не е редно, прав си.
И сега го видях — прословутото презрение, с което хората от селото смятаха, че ги гледа Мари Ос. Но имаше и друго, сякаш тя знаеше нещо, което не е трябвало да стига до нейните уши. Да не би Карл да ѝ беше намекнал нещо?