— Човек никога не бива да подценява наранена жена. Е, възползва ли се от шанса?
— Не — поклатих глава. — И онзи ден, като видях как се изчерви от срам, съобразих, че тя така и не е успяла да ти отмъсти. Мари Ос обаче е злопаметна. Онази обида се е загнездила в нея като капсулиран куршум. Съветвам те да я държиш под око.
— Крои нещо. Така ли?
— Или дори вече го е задействала и то е толкова подло, че при вида на член от нашето семейство изпитва срам от постъпката си.
Карл си потърка брадичката.
— Например нещо, което да провали нашия проект?
— Например да е скалъпила подлост, за да ти попречи. Само казвам.
— И стигна до това заключение въз основа на едно изчервяване?
— Добре де, звучи идиотски. Но и ти, и аз сме се убедили, че Мари не е от притеснителните. Тя е самоуверена и почти нищо не е в състояние да я смути. Но същевременно е и моралистка. Спомняш ли си как ѝ купи колие с пари, откраднати от чичо Бернард?
Карл кимна.
— И тя цялата се изчерви, когато чичо ѝ каза колко добре ѝ стои бижуто, помниш ли? Е, онзи ден се изчерви по същия начин. Все едно е участвала в нещо нередно и вече е твърде късно да се разкайва.
— Ясно — промърмори Карл. — Ще имам едно наум.
Легнах си рано. През пода чувах Карл и Шанън в дневната. Не конкретни думи, но определено се караха. По едно време млъкнаха. По стълбите изтрополяха стъпки, после вратата на спалнята се хлопна. И започнаха да се чукат.
Захлупих глава с възглавницата и подхванах да си пея наум „Don’t Go To Strangers“ на Джей Джей Кейл.
19
Снегът се беше разтопил.
Взирах се през кухненския прозорец.
— Къде е Карл? — попитах.
— На разговори с фирмите изпълнители — отвърна Шанън. Прелистваше местния вестник край масата зад мен. — Сигурно са на строителния обект.
— А ти като архитект не е ли редно също да присъстваш?
— Карл настоя да отиде сам — сви рамене тя.
— Какво пише във вестника?
— Общинският съвет бил отворил шлюзовете. И сега Ус щял да се превърне в курорт за градски богаташи, а местните жители — в прислуга. По-смислено било да построим бежански центрове за истински нуждаещи се хора.
— Дан Кране ли е авторът?
— Не, това е читателско мнение. Доста обширен текст, има и препратка от заглавната страница.
— А какво пише Кране в редакционната статия?
— Разказва за някой си пастор Арман. Проповядвал духовно пробуждане и церял със словото си. Но само седмица след като си тръгвал от Ус със събраните волни пожертвования, болните пак сядали в инвалидните си колички.
Засмях се и зареях поглед в простора над Отертин, планината от южната страна на Бюдалското езеро. Небето излъчваше противоречиви сигнали и не разкриваше еднозначно какво време ни очаква.
— Значи, на Кране не му стиска да критикува открито Карл. Щедро обаче предоставя трибуна на смелчаците.
— И все пак ми се струва, че оттам не ни грози сериозна опасност.
— Оттам — може би не.
Обърнах се към Шанън.
— Ако все още смяташ, че можеш да разбереш какво е намислил Курт Улсен, сега моментът е доста подходящ.
„Свободно падане“ беше от типа заведения, изцяло подчинени на пазарната конюнктура. Оттам и стремежът да задоволят желанията на пъстрата си клиентела. Дълъг барплот със столове за бираджиите, малки маси за гладните, скромен дансинг с дисколампи за търсещите, билярд с окъсано сукно за немирните, а за оптимистите — маса с фишове за залози и телевизор, излъчващ конни надбягвания. Чии претенции задоволяваше черният петел, който сновеше между масите, не знам, но той не пречеше на никого, както и обратното: нито реагираше на поръчки за бира, нито на името си, Джовани. В деня, когато напуснеше този свят обаче, Джовани положително щеше да бъде оплакван и — според Ерик Нерел — после да бъде поднесен на редовните посетители във вид на малко жилав, но приемлив coq au vin.
В три часа с Шанън влязохме в заведението. Джовани не се виждаше никакъв. Клиентите — само двама души — се взираха напрегнато в телевизора. На екрана коне с развети гриви препускаха по манеж. Седнахме до маса край прозореца и, в съответствие с предварителния сценарий, извадих компютъра на Шанън, поставих го върху масата помежду ни, станах и отидох до бара. Откакто влязохме, Ерик Нерел не ни изпускаше от очи, преструвайки се, че чете местния вестник.
— Две кафета — поръчах му.
— Дадено.
Той постави чаша под канелката на огромен термос и натисна копчето.
— Нещо ново? — попитах.
Изгледа ме мнително. Посочих вестника.