Вратата се хлопна зад Егил. От централния офис бяха одобрили молбата ми да монтират автоматични плъзгащи се врати. Щяха да пристигнат следващата седмица. Пак оттам казваха, че са доволни от нас. Шефът по продажбите се отбиваше през две седмици. Усмихваше се и разправяше тъпи вицове. Понякога слагаше ръка на рамото ми и ми прошепваше, все едно е нещо строго поверително: „Много сме доволни от вас.“ И как няма да са доволни? Нали ги интересуваше чистата печалба. Пък и виждаха каква доходоносна война водим срещу изтреблението. Въпреки че по време на Егиловите дежурства, около колонките невинаги всичко беше изрядно.
Шест без петнайсет. Намазах кифличките с жълтък — през нощта се бяха размразили и набухнали. Това ме подсети за хубавите години, когато, слязъл в ремонтния канал, сменях масло и филтри. Видях към автомивката да приближава трактор. Знаех, че след като фермерът приключи с миенето, мой ред ще бъде да измия пода. Като управител на бензиностанцията носех пълната отговорност за назначения персонал, за счетоводството, за инструктажа на служителите, за безопасността и за какво ли още не, но познайте кое задължение на управителя гълта най-много време. Чистенето. На второ място се нарежда печенето на кифлички.
Вслушах се в тишината. Всъщност, тук никога не е тихо. Постоянната несекваща какофония от звуци спира чак след като уикендът приключи, хората се приберат у дома и ние затворим магазина за през нощта. Кафемашината, грилът за наденички, хладилните витрини и фризерите издават различни звуци, но сред тях се откроява контактният грил, в който запичаме хлебчетата за хамбургери. Каканиже някак топло, почти като добре смазан двигател, стига да затвориш очи и да се унесеш в романтични спомени. По време на последното си посещение мениджърът „Продажби“ ми препоръча да пускам тиха музика в магазина. Според маркетингови проучвания, обясни ми, сполучливо подбраният музикален фон повишавал желанието за покупки и провокирал глада. Кимнах бавно, но си замълчах. Обичам да ми е тихо.
Та, докато се любувах на тишината, очаквах всеки момент вратата да се отвори и да влезе някой занаятчия. Преди седем сутринта предимно те се отбиват за бензин или кафе.
Видях, че фермерът зареди трактора с дизел за камиони, онзи специалния, дето го водят по-екологичен. Като се прибере, ще отлее малко гориво в личния си автомобил — бях сигурен — но това си беше между него и полицията. Изобщо не ми влизаше в работата.
Погледът ми се плъзна покрай колонките, по шосето, по велоалеята, по тротоара и се спря върху една от типичните за нашето село дървени къщи — триетажна, построена непосредствено след войната, с веранда към Бюдалското езеро и силно напрашени прозорци. Огромен плакат на стената рекламираше фризьорски услуги и солариум. От плаката човек оставаше с впечатлението, че подстригването и облъчването стават едновременно, и то в дневната на обитателите. Никога не бях виждал в салона да влизат други, освен местни, а всички в Ус знаеха къде живее Грете, та недоумявах за какъв бяс ѝ е този плакат.
Отсреща, до бордюра, Грете зъзнеше по градински чехли и тениска. Огледа се внимателно в двете посоки и пресече.
Само преди шест месеца шофьор от Осло прегази учителка по норвежки малко по-надолу по пътя. Мъжът се оправдал, че не бил видял пътния знак, ограничаващ скоростта до петдесет километра в час. Да стопанисваш бензиностанция в населено място, си има и предимства, и недостатъци. Хубавото е, че местните пазаруват от теб хранителни стоки от първа необходимост, а поради ограничението на скоростта преминаващите транзит автомобили отбиват често. Докато още държах автосервиза, допринасях и за икономическия живот в Ус като цяло, защото клиенти от други градове и села, дошли при мен за по-времеемък ремонт, сядаха да се хранят в кафенето и нощуваха в бунгалата до езерото. Лошото на бензиностанцията е, че е въпрос на време да изгубиш привилегиите, които ти носи интензивният трафик. Шофьорите искат прави отсечки, та да карат с деветдесет километра в час, а не да пъплят през селца и паланки. Отдавна беше изработен проект за нов главен път, който да минава извън Ус. Досега обаче особеностите на местния релеф ни спасяваха. Чисто и просто излизаше прекалено скъпо да се пробие тунел през планините. Но тунелът щеше да се появи. Беше толкова сигурно, колкото и че след два милиарда години слънцето ще взриви слънчевата система на парчета. Прокопаването на тунела обаче щеше да отнеме значително по-кратко време. Това щеше да означава край на всички нас, които се прехранваме от транзитния трафик, но шоковите вълни щяха да залеят и другите в Ус — както угасването на слънцето щеше да повлияе на цялата Вселена. Земеделските стопани щяха да продължат да си доят кравите и да отглеждат малкото култури, които виреят в планината, но какво щяха да правят останалите? Да си подстригват косата и да се пържат в солариума?