— Не е бил скален къс, а телефонът му. Държеше го в кожен калъф, защипан за колана. И докато си го изтеглял, скала е закачила калъфа, той се е смъкнал и е паднал, но аз не съм го видял в тъмното.
— И откъде си толкова сигурен, че е станало именно така?
— Защото изведнъж си спомних как, докато оглеждах извлечения труп горе, ми се стори, че нещо липсва. А по-късно, в сервиза, му свалих колана и разрязах дрехите, нали си спомняш? Прерових му джобовете, за да извадя всички метални предмети, преди да оставим Фриц да действа. Имаше монети, катарамата на колана му и запалка. Мобилен телефон не намерих. В онзи момент обаче изобщо не ми направи впечатление. А знаех, че си носи телефона в онзи скапан кожен калъф.
В другия край на линията Карл мълчеше.
— И сега какво ще правим? — обади се той след малко.
— Трябва пак да слезем в Хюкен. Преди Курт.
— А той кога ще се спуска?
— Вчера е получил костюм, поръчан специално за целта. Тази вечер в девет с Ерик имат среща. Ерик ще изпробва костюма и после тръгват право към Хюкен.
Ускореното дишане на Карл пукаше в телефона.
— О, мамка му — изруга той.
21
Повторното спускане привидно беше по-бавно, но всъщност стана по-бързо. По-бързо, защото помнехме хватките от първия път при някои практически затруднения. А ми се струваше по-бавно, защото предвид обстоятелствата се налагаше изключителна експедитивност — не знаехме кога ще пристигнат Курт и алпинисткият екип. В крайна сметка имах чувството, че съм попаднал в кошмар: някой ме преследва и се стремя да бягам колкото ме държат краката, а сякаш газя във вода. Шанън зае позиция в долния край на Козия завой, за да вижда какви автомобили отбиват от главния път.
С Карл използвахме въжето от миналия път и така той знаеше докъде точно да даде назад с волвото, за да е сигурен, че съм слязъл в Хюкен.
Най-сетне се приземих с лице към каменистата стена, отвързах се от въжето и бавно се обърнах. Седемнайсет години. Времето тук, долу, не беше помръднало. От южната страна скалната стена беше по-ниска, но частично надвиснала над пропастта и представляваше заслон от дъжда, а дъждовната вода, стичаща се по по-високата, отвесна стена откъм Козия завой, се оттичаше между камъните. Най-вероятно именно поради тази причина по потрошения кадилак имаше изненадващо малко ръжда, а гумите, макар и леко прогнили, си бяха почти цели-целенички. В татковия кадилак не се бяха настанили животни. Тапицерията на седалките и вътрешната облицовка на вратите изглеждаха непокътнати.
Погледнах си часовника. Десет и половина. Мамка му. Замижах и се напънах да си спомня къде преди седемнайсет години чух онзи трясък от паднал на земята предмет. Уви, беше прекалено отдавна. При положение че върху калъфа с телефона не са действали други сили, освен земното притегляне, би следвало телефонът да е паднал вертикално надолу по права линия от трупа. Вертикално надолу. Същата мисъл като онзи път, когато придържах издигащото се тяло на Улсен. Законът за свободното падане — простичък физичен закон, според който предмети без действаща върху тях хоризонтална сила падат по права линия надолу. Навремето изтласках тази мисъл от ума си. Нищо не ми пречеше да я изтласкам и сега. Извадих си джобния фенер и започнах да търся между каменните блокове до скалната стена, по която и миналия път, и сега се бях спуснал с въжето. Повторихме съвсем същата процедура както преди седемнайсет години и знаех, че телефонът е паднал някъде там. Но между камъните имаше стотици пролуки, където толкова малък предмет да се плъзне и да се изгуби. А не беше изключено, разбира се, телефонът да е рикоширал от някой камък и да се е озовал доста по-далеч от периметъра, който претърсвах. За късмет беше в кожен калъф и отпадаше вероятността парчета от счупения апарат да са се разпръснали околовръст. Дотук добре — стига, естествено, да намерех пустата джаджа.
Най-важното беше да действам методично, да не се поддавам на внезапни интуитивни пориви, да не се щурам като закланите от татко кокошки, които мама гонеше из двора. Мислено очертах квадрат, където съгласно логиката следваше да се намира телефонът, и започнах от горния ляв ъгъл. Коленичил, оглеждах, повдигах не твърде големите камъни, осветявах кухините между по-едрите късове. А там, където не можех да надникна или да опипам с ръка, използвах смартфона и селфи стика на Карл.
Включвах камерата на телефона и снимах, а после преглеждах записа.
След петнайсет минути стигнах до центъра на въображаемия квадрат. Тъкмо пъхнах телефона между два каменни блока с големината на хладилник, когато чух от горе гласа на Карл: