— Рой…
И без да изчакам продължението, знаех какво следва.
— Шанън ги вижда! Идват!
— Къде са? — провикнах се.
— Поемат нагоре по баира!
Разполагахме с максимум три минути. Издърпах телефона и пуснах последния заснет видеоклип. Подскочих от уплаха при вида на две очи в тъмното. Проклета мишка. Обърна дупе към светлината, опашката проблесна. После мишката изчезна. И в този миг го видях. В черния кожен калъф зееха прогризани дупки. Това несъмнено беше телефонът на стария Улсен.
Легнах по корем и промуших ръка под камъните, но не успях да го достигна. Пръстите ми задращиха по гранит, а над него — въздух. По дяволите! Щом аз го намерих, значи и те щяха. Трябваше да отместя проклетия камък. Опрях гръб о него, свих колене, запънах ходила о скалната стена и натиснах с плещи камъка. Той не помръдна.
— Минават Японския завой! — провикна се Карл.
Опитах пак. Усетих как по челото ми избива пот. От напрежение мускулите и сухожилията ми се издуха до пръсване. Камъкът поддаде ли леко, или само така ми се стори? Натиснах отново и усетих как нещо се раздвижва. Нещо в гърба ми. Изкрещях от болка. Мамицата му! Рухнах на земята. Бях ли в състояние да се движа? Да, по дяволите, просто болеше адски.
— Сега са…
— Когато кажа „газ“, дай два метра напред!
Придърпах въжето. Дължината стигаше само колкото да го увия веднъж около камъка. Направих моряшки възел. Застанах зад камъка в готовност да го бутам, ако волвото не успее да го повдигне.
— Газ!
Чух как двигателят горе изръмжа. Внезапно над мен се посипа градушка от дребни камъчета. Едно ме цапардоса право по физиономията. Усетих обаче как камъкът се повдига и се хвърлих върху него като американски полузащитник. Камъкът се олюляваше, а изпод буксуващите гуми на волвото горе се сипеше дъжд от чакъл. Най-после скалният къс се катурна. От земята под него изригна неприятен дъх на влага. Плъпнаха гадинки. Разбягаха се от светлината на фенера. Коленичих и извадих телефона. В същия миг се чу трясък. Погледнах нагоре и видях как към мен стремглаво лети грамаден скален къс с висящо от него въже. Отскочих назад. Тупнах по задник, разтреперан и задъхан. Взирах се в камъка, който се приземи на предишното си място. Сякаш се бях измъкнал на косъм от рухнал бор.
Волвото спря. Явно Карл усети, че съпротивлението е изчезнало. Чух друг двигател — бръмчене на ланд роувър, който преодолява стръмен склон. Понеже акустиката в местността е добра, най-вероятно от нас ги деляха още два-три завоя, но краят на скъсаното въже висеше на седем-осем метра от мен.
— Дай назад! — извиках.
Отвързах въжето около каменния къс, навих го и го напъхах в джоба на якето си при стария мобилен телефон на Улсен.
Краят на въжето се спусна, но до него оставаха още близо три метра. Стана ми ясно, че задните гуми на волвото са опрели ръба на пропастта и повече няма накъде. Със здравата си лява ръка се залових за един камък, за да се изкатеря. Усетих обаче как камъкът се разклати. Мислех си, че съм излъгал ленсмана и Нерел как непрекъснато чуваме свличащи се камъни, а то се оказа самата истина! Но нямах избор. Опрях дясната си ръка о скалата. За късмет болките в гърба бяха толкова силни, че не усещах колко ме боли навехнатият среден пръст. Стъпих върху скалния къс, залових се за по-горна издатина и започнах да се катеря. Гънех се като гъсеница. Накрая се протегнах и улових с дясната ръка края на въжето. Ами сега? Лявата ръка ми трябваше, за да се държа за скалата, а с една ръка нямаше как да завържа възел.
— Рой! — разнесе се гласът на Шанън. — Приближават последния завой!
— Дай газ! — извиках и стиснах въжето половин метър по-нагоре, като същевременно го усуках един път и половина около китката си. — Газ до дупка!
Чух как горе препратиха съобщението ми. В мига, когато усетих как въжето ме дръпва нагоре, го хванах и с лявата си ръка, стегнах коремните си мускули, свих крака и опрях ходила о отвесната скална стена. После се устремих шеметно право към небето. Накарах Карл да настъпи газта не защото Улсен и компания приближаваха, а защото човек е в състояние да издържи да виси от въже само ограничен брой секунди. Понякога си въобразявам, че през онзи ден съм поставил своеобразен световен рекорд по вертикален стометров спринт. И подобно на световните рекордьори спринтьори не си поех дъх нито веднъж. Мислех само за растящата под мен бездна, за смъртта, която с всяка секунда, с всеки изминат метър ме грозеше все повече. Изскочих над ръба на Хюкен. Не пуснах въжето, а се оставих да ме влачи няколко метра през чакъла, докато се почувствах сигурен, че е безопасно да се пусна. Шанън ме изправи на крака, притичахме до колата и скочихме вътре.