— Карай към хамбара и спри отзад! — извиках на Карл.
Свърнахме по разкаляната пръст и зърнах как ланд роувърът на Улсен се задава иззад Козия завой. Помолих се да не е видял нито нас, нито въжето, което лъкатушеше зад волвото като анаконда през тревата.
Останах да си взема дъха на предната седалка, а Карл слезе, издърпа въжето и го нави. Шанън изтича до ъгъла на хамбара и надникна към Козия завой.
— Спряха — докладва тя. — Довели са… как е beekeeper на норвежки?
— Пчелар — преведе Карл. — Навярно се опасяват, че долу има пчели.
Разсмях се. При всяко разтрисане имах чувството, че някой забива ножове в гърба ми.
— Карл — подхванах тихо, — защо каза, че снощи си бил при Вилумсен?
— Моля?
— Вилумсен живее „вътре“. А нали си срещнал Ерик и жена му. Тяхната къща е „вън“.
Карл помълча.
— Ти как мислиш? — попита накрая.
— Искаш да налучквам ли? А ти евентуално да потвърдиш предположението ми, вместо да ми кажеш истината?
— Добре, де. — Карл провери в огледалото дали Шанън продължава да шпионира Улсен и компания от ъгъла на хамбара. — Трябваше да ти кажа, че имах нужда да се поразходя с колата, за да помисля на спокойствие. Вчера фирмата изпълнител неочаквано повиши цената с петнайсет процента.
— Ами?
— Дойдоха тук на оглед и решиха да отложат началото на строителните работи. Не сме били предоставили достатъчно подробна информация за геоложките особености на терена и на почвата, за податливостта му към свлачища и неблагоприятни атмосферни влияния.
— Как реагира банката?
— Още не знаят. Обявих пред съдружниците, че целият проект ще струва 400 милиона, и едва ги спечелих за каузата. Сега как да им представя преизчислена сметка с 60 милиона отгоре, и то още преди да сме започнали?
— Какво ще правиш?
— Ще бия шута на фирмата главен изпълнител и директно ще се договарям с подизпълнителите. Ще ми се отвори повече работа, ще трябва да се занимавам с дърводелци, зидари, електротехници и какви ли още не, и да ги надзиравам дали си вършат добре работата. Но ще излезе много по-евтино, отколкото да плащам десет или двайсет процента комисионна на главния изпълнител само задето е наел фирма да монтира електрическата инсталация.
— Но не затова си бил навън вчера?
— Аз… — поклати глава Карл.
Млъкна, защото задната врата се отвори и Шанън се качи.
— Подготвят се за спускане в Хюкен — докладва тя. — Сигурно ще отнеме време. За какво си говорите?
— Рой ме пита къде съм бил вчера. Тъкмо му разправях, че ходих до рибарската колиба на Улсен. Спуснах се до хангара. Опитах се да си представя какво е преживял Рой онази вечер. — Карл си пое дъх. — Ти инсценира самоубийство и замалко не се удави, Рой. И всичко това, за да ме спасиш. Никога ли не ти омръзва?
— Кое?
— Да ми оправяш бакиите.
— Не по твоя вина Улсен е паднал в Хюкен.
Карл ме погледна. Питам се отгатна ли за какво си мисля. Свободно падащите тела се устремяват вертикално надолу. Сигмюн Улсен се беше приземил върху задницата на колата, с пет метра отклонение от стената. Така или иначе, Карл си пое дълбоко дъх и подхвана:
— Рой, по този въпрос трябва да знаеш…
— Знам каквото ми е нужно — прекъснах го. — И то е, че съм твоят по-голям брат.
Уж усмихнат, Карл кимна дълбоко покъртен.
— Толкова ли е просто, Рой?
— Да — потвърдих. — Общо взето е точно толкова просто.
22
След четири часа усилен труд Улсен и компания най-сетне приключиха в Хюкен. По това време ние седяхме в кухнята и пиехме кафе. Извадих бинокъла и фокусирах лицата. Беше три часът следобед. Открехнах прозореца, за да чуваме какво вика Курт Улсен. Устата му, този път без неизменната цигара, оформяше думи, които бе невъзможно да не бъдат разбрани, а червеният цвят на лицето му вече не се дължеше само на прекомерното ултравиолетово облъчване. Езикът на тялото на Ерик изразяваше по-скоро безразличие и в не по-малка степен желание да се махне оттам. Вероятно Нерел се досещаше за подозренията на Улсен. Двамата им помощници имаха леко объркан вид. Явно не бяха наясно с целта на операцията, защото Улсен знаеше отлично с каква скорост се разпространяват клюките в селото и им беше казал само най-необходимото, за да си свършат работата.
Накрая Ерик съблече чудатия сапьорски костюм и се качи заедно с двамата помощници в ланд роувъра на Курт. Самият Курт застана с лице към нашата къща. На рационално ниво си давах сметка, че не е възможно да ни види, защото слънчевата светлина огряваше прозореца, но нищо чудно лещата на бинокъла да беше проблеснала. Или евентуално бе забелязал пресните следи от буксуващи гуми и влачено през чакъла въже. А най-вероятно ме тресеше параноя. Така или иначе, той плю върху земята, качи се и потегли.