Обикалях от стая в стая и си събирах нещата. Или поне вещи от първа необходимост. Не заминавах надалеч и нищо не налагаше да се престаравам с багажа, но аз се престарах. Натрупах страшно голяма камара, сякаш никога нямаше да се върна.
Влязох в детската стая и започнах да тъпча завивката и възглавницата в голяма синя пазарска чанта от ИКЕА. Изненадващо чух зад гърба ми гласа на Шанън.
— Толкова просто ли е наистина?
— Кое? Да се преместиш ли? — попитах, без да се обръщам.
— Той е по-малкият ти брат. Затова ли винаги му помагаш?
— А защо иначе да му помагам?
Тя влезе и затвори вратата зад себе си. Облегна се със скръстени ръце на стената.
— Във втори клас блъснах моя приятелка и тя си удари главата в асфалта. Непосредствено след инцидента сложи очила. Преди това не се беше оплаквала от проблеми със зрението и аз си втълпих, че вината е моя. Тайно се надявах и тя да ме бутне, та и аз да си ударя главата. В пети клас тя още си нямаше гадже и твърдеше, че било заради очилата. Мълчаливо се нагърбих с вината и за любовните ѝ неуспехи и прекарвах с нея повече време, отколкото ми беше приятно. Открай време ученето не ѝ вървеше, но в шести клас я оставиха да повтаря. Убедена, че причината е онази травма на главата, и аз повторих шести клас.
— Какво си направила?! — спрях да подреждам багажа.
— Бягах от часовете, не си пишех домашните, а на контролните нарочно отговарях грешно дори на най-елементарните въпроси.
Отворих гардероба и започнах да пъхам в сак сгънати тениски, чорапи и боксерки.
— Тази твоя приятелка оправи ли се в живота? — поинтересувах се.
— Да. Махна очилата. Един ден я спипах с гаджето ми. Извини се и ми пожела един ден да имам случай и аз да ѝ разбия сърцето, както тя разби моето.
Усмихнах се и пъхнах в сака регистрационната табела от Барбадос.
— И каква е поуката?
— Понякога чувството за вина е напълно излишно и не носи полза нито на гузния, нито на пострадалия.
— Да не намекваш, че се чувствам виновен за нещо?
Тя наклони глава.
— А чувстваш ли се виновен?
— За какво, например?
— Не знам.
— Нито пък аз. — Дръпнах ципа на сака.
Посегнах да отворя вратата. Шанън леко сложи длан на гърдите ми. От докосването едновременно ме обляха и горещи вълни, и ме побиха ледени тръпки.
— Карл не ми е разказал всичко, нали?
— Всичко за кое?
— За вас двамата.
— Невъзможно е да разкажеш всичко за някого.
Излязох от детската стая.
Карл ме чакаше в коридора. Прегърна ме емоционално, топло и безмълвно.
Излязох и от къщата.
Метнах на задната седалка в колата сака и синята пазарска чанта, качих се, ударих чело във волана, завъртях ключа в контакта и подкарах към Козия завой. И за миг през ума ми се стрелна мисъл. Окончателно решение. И камара от потрошени автомобили и трупове, която продължава да расте.
Три дни по-късно гледах домакински мач на футболния отбор от Ус. Почти съжалявах, задето изобщо бях завъртял волана преди Козия завой. Валеше проливен дъжд, беше пет градуса, а нашите падаха с нула на три. Последното не ме вълнуваше. Футболът не ме интересува. Току-що обаче бях проумял, че от другия мач — срещу Улсен и миналото; мача, който смятах за спечелен — е минало едва първото полувреме.
23
Карл мина да ме вземе с кадилака.
— Благодаря, че се съгласи да дойдеш с мен — каза, докато обикаляше из автосервиза.
— Срещу кого ще играем? — поинтересувах се, докато си обувах гумените ботуши.
— Не помня. — Карл спря пред струга. — Но непременно трябвало да спечелим мача, иначе сме щели да изпаднем.
— В коя дивизия?
— Защо си мислиш, че знам за футбола повече от теб?
Карл прокара длан по инструментите, закачени на стената — онези, които Вилумсен не беше взел.
— Мамка му, сънувам това място в кошмарите си. — Навярно си спомняше, че някои от тези инструменти ми послужиха при разчленяването на тялото. — Онази вечер. Повърнах, нали?
— Малко.
Той се позасмя. Спомням си едно знаменито изречение на чичо Бернард: „Времето разкрасява всички спомени.“
Карл свали от рафта пластмасова бутилка.