— Още ли използваш този препарат?
— „Фриц“ ли? Да. Но вече е забранено да го произвеждат в толкова висока концентрация. Регламент на ЕС. Е, готов съм.
— Да тръгваме тогава.
Карл се усмихна и хванал козирката на шапката си, я размаха.
— „Нашите от Ус — напред! Мачкай и гази наред! Всичко живо — на омлет!“
Помнех лозунга, но останалата част от публиката на отбора, тоест около сто и петдесетина зъзнещи зрители, явно го бяха забравили. Или пък не виждаха смисъл да скандират, щом още на десетата минута изоставахме с два гола.
— Припомни ми какво правим тук — помолих Карл.
Седяхме на най-долния ред на дървената трибуна, разположена в средата на западната страна на стадиона. „Съоръжението“ с размери седем на два метра и половина беше построено със спонсорството на „Спестовна банка Ус“ — факт, обявен върху плакатите. Въпросът с настилката бе по-заплетен. Всички знаеха, че тревната настилка е изкуствена — положена е върху игрището, доскоро покрито със сгурия. Вилумсен твърдеше, че е купил „тревата“ втора ръка от източнонорвежки футболен гранд, но всъщност тя представляваше стара настилка от зората на изкуствената трева, когато футболистите завършваха мачовете с ожулени колене, изкълчени глезени и скъсани кръстни връзки. Вилумсен се бе сдобил с настилката безплатно срещу ангажимента да я отстрани, та ръководството на източнонорвежкия клуб да положи по-модерна и безопасна за здравето на футболистите настилка.
Трибуната осигуряваше по-добра видимост към терена, но служеше най-вече като заслон от западния вятър и като неофициална ВИП ложа за спомоществователите на клуба, тоест най-богатите в селото, които окупираха най-горния от седемте реда. Там седяха общинският управител Вос Гилберт, по съвместителство ръководител на спортно-техническата дейност в клуба, шефът на банката в Ус, чието фирмено лого беше отпечатано върху гърдите на сините екипи на футболистите, и Вилум Вилумсен, успял да сбута надписа „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“ върху гърба на тениските, точно над номера.
— Тук сме, за да подкрепим селския клуб — каза Карл.
— Ами тогава започвай да скандираш нещо окуражително — подканих го. — Защото ни разказват играта.
— Днес само ще покажем загриженост — уточни Карл. — Така, когато подкрепим финансово отбора догодина, всички ще знаят, че парите идват от двама истински фенове, поддържали отбора и в добри, и в лоши времена.
Изсумтях.
— От две години не съм гледал техен мач, а ти не си стъпвал на стадиона от десет.
— Но ще присъстваме и на последните три домакински мача за този сезон.
— Въпреки че най-вероятно ще изпаднат?
— Именно защото ще изпаднат. Няма да ги изоставим в тежък период. Такива неща се забелязват. А когато им станем спонсори, хората ще забравят всички мачове, които сме пропуснали. Между другото, вече не говорим за отбора в трето лице. Не „те“, а „ние“. Клубът и Опгорци са едно.
— Защо?
— Защото хотелът се нуждае от цялата благосклонност, която можем да осигурим. Трябва да си изградим имидж на филантропи. Следващата година клубът ще купи ново попълнение от Нигерия. На мястото на надписа „Спестовна банка «Ус»“ ще стои „Високопланински спа хотел «Ус»“.
— За професионален футболист ли говориш?
— Ами! Луд ли си? Мой познат познава нигериец, който работи в хотел „Радисън“ в Осло. Момчето е играло футбол. Не знам колко е добър, но ще му предложим същата длъжност в нашия хотел, само че с по-висока заплата. Може би ще се съгласи да дойде.
— Ами да, защо не? — отвърнах. — Едва ли е по-некадърен от този.
На терена лявото крило се пробва да изчисти с шпагат топката от краката на противников играч, но зелените пластмасови стръкчета не осигуряваха добро сцепление, защитникът се подхлъзна и плонжира пет метра пред футболиста, повел топката.
— Освен това искам ти и аз да стоим ей там, горе. — Карл отметна глава към най-горния ред. Извърнах се наполовина.
Зърнах Вилумсен, шефа на банката и Вос Гилберт. По-рано Карл ми спомена, че Гилберт приел поканата официално да открие строежа, като направи първата копка. Карл му обяснил, че вече е подписал договор с фирмата изпълнител и бърза да започнат преди настъпването на големия студ, затова началото на строителните работи е изтеглено по-рано.
Обърнах се напред и видях Курт Улсен. Застанал пред резервната скамейка, разговаряше с треньора на ФК „Ус“. Треньорът видимо се чувстваше неловко, но не можеше да пренебрегне открито съветите на някогашния голмайстор на Ус. Курт Улсен ме видя, положи длан върху рамото на селекционера, даде му последни напътствия и се заклатушка върху кривите си крака към мен и Карл.