— Не знаех, че Опгорските момчета са футболни запалянковци — подхвърли той с подскачаща в устата цигара.
Карл се усмихна.
— О, дори си спомням, че ти вкара гол на мача за купата срещу елитния „Од“.
— Да. Биха ни с девет на един.
— Курт! — извика глас зад нас. — Сега трябваше да си на терена, пич!
Смях. Курт Улсен вдигна с усмивка цигарата срещу шегаджията и кимна. После пак се съсредоточи върху нас.
— Така или иначе, добре е, че сте тук, защото имам да те питам нещо, Карл. Рой, не пречи и ти да чуеш въпроса ми. Тук ли да говорим, или на път към лавката за кренвирши?
Карл се поколеба.
— Идеята с кренвиршите ми допада.
Брулени от поривите на вятъра и от дъжда, тръгнахме към лавката — намираше се зад едната футболна врата. Предполагам, зрителите са ни следили с поглед. При резултат нула на два, в момента Карл Опгор и решението на Общинския съвет определено бяха по-интересни от изявите на ФК „Ус“.
— Става въпрос за хронологията на събитията в деня, когато изчезна баща ми — уточни Курт Улсен. — Ти твърдиш, че си е тръгнал от „Опгор“ в шест и половина. Така ли беше наистина?
— Минаха много години — отвърна Карл. — Но ако така фигурира в протокола от разпита, значи е така.
— Така е записано в протокола, да. Обаче сигналите, засечени от наземните станции, показват, че телефонът на баща ми се е намирал в района около вашата къща до десет вечерта. След това се губи. Възможно е някой да е извадил SIM картата или телефонът да е бил счупен. Или телефонът да е бил заровен толкова надълбоко, че сигналите да не достигат до наземните станции. Така или иначе, това означава, че трябва да проверим периметъра около къщата ви с металдетектори. Следователно нищо не бива да се пипа и началото на строежа, за което слушам, ще трябва да се отложи.
— К-какво? — заекна Карл. — Ама…
— Ама какво? — Улсен спря пред лавката за кренвирши, поглади си мустака и изгледа спокойно брат ми.
— За колко време говорим?
— Ами, за колко… — Улсен издаде напред долната си устна, все едно пресмяташе. — Периметърът е доста обширен. Три седмици. Може би четири.
— За бога, Курт — простена Карл. — Това ще ни излезе солено. В договора с изпълнителите сме заложили срокове. А ниските температури…
— Съжалявам — прекъсна го Улсен. — Но разследването на съмнителен смъртен случай не може да се съобразява с твоите амбиции за търговска печалба.
— Не говорим само за моята печалба — възрази Карл с леко разтреперан глас. — А за печалбата на цялото село. Попитай Ю Ос и съм сигурен, че и той споделя моето мнение.
— Бившият общинския управител ли? — Курт вдигна пръст срещу продавачката на лавката. Тя явно го разбра, защото взе щипки и бръкна в тенджерата пред себе си. — По-рано днес говорих с новия, тоест с общинския управител, който понастоящем взема решенията. Вос Гилберт. Ето го горе. — Улсен посочи трибуната. — Гилберт изслуша каквото имах да му казвам и се разтревожи да не се разчуе, че инициаторът на новия хотелски проект е замесен в предполагаемо убийство. — Улсен пое кренвирша, увит в лъскава амбалажна хартия. — Но отговори, разбира се, че няма как да ме спре.
— И какво ще обясним на журналистите? — попитах. — Когато им съобщим, че началото на строителните работи се отлага.
Курт Улсен се обърна и впи поглед в мен. Захапа кренвирша. Чу се сочно пукане.
— Честно казано, нямам представа — изфъфли той с уста, пълна със свински черва. — Но е напълно възможно Дан Кране да се заинтригува от случая. Е, получих отговор на въпроса ми относно хронологията на събитията от онази вечер, а ти, Карл, си предупреден, че не можеш да започнеш да строиш. Дано се получи от втория път.
Курт Улсен опря два пръста о въображаемата си каубойска шапка и си тръгна.
Карл се обърна и ме погледна.
Гледаше мен, разбира се. Кого другиго?
Петнайсет минути преди края на мача губехме с 0:4. С Карл си тръгнахме.
Подкарах право към автосервиза.
Бях мислил много.
Чакаше ни работа.
— Така как ти се струва? — попита Карл. Гласът му отекна в празната работилница.
Надвесих се над струга и огледах резултата. С помощта на шило Карл издълба главни печатни букви в мобилния телефон на Улсен. СИГМЮН УЛСЕН, четеше се ясно. Навярно дори прекалено ясно.
— Ще е добре да го позеленим малко с трева — прибрах телефона в кожения калъф. С клипс защипах калъфа за среднодебело парче канап, което изрових отнякъде. Хванах двата края на канапа и го изпънах. Разклатих го нагоре-надолу, за да проверя дали калъфът няма да падне. Не падна. — Хайде.