Отворих вратата на металния гардероб в коридора между работилницата и офиса. И той беше там.
— Божичко! — смая се Карл. — Тук ли си го държал през цялото време?
— От онзи път не съм го ползвал — разклатих жълтата кислородна бутилка и стиснах силно овехтелия водолазен костюм. На рафта лежаха маска и шнорхел.
— Ще звънна на Шанън, че ще закъснея — каза Карл.
24
По-късно онази нощ се върнах в автосервиза толкова намръзнал, че не спирах да треперя. В колата Карл ми даде да си сръбна от неговата „хулиганка“, за да се посгрея. Взех плоската бутилка с мен, а Карл продължи на път към Шанън, която, предполагах, лежеше в двойното легло и го чакаше. Ревнувах, и още как. Бях се отказал да се преструвам. И каква полза? Не можех да получа каквото исках. Не исках да го получа. Бях като тенекеджията Му, който водеше безнадеждна борба със собственото си влечение. Мислех, че съм преболедувал тази болест, но тя се завърна. Единственият лек, знаех, е физическото отдалечаване и забравата. В моя случай обаче никой външен нямаше да се намеси и да ме изпрати в Нотуден. Налагаше се да избягам по своя инициатива.
Заключих се в автомивката, закрепих маркуча за стойката, развъртях крана за топлата вода, съблякох си дрехите и застанах пред горещата струя. Неизвестно дали заради внезапното покачване на температурата — като чисто физиологична реакция, подобно на ерекцията при мъже, увиснали от бесило, или защото в ума ми горещата вода се преобразува в горещината под завивката в двойното легло на брат ми, където си представих, че се намирам — но така или иначе, докато стоях със затворени очи, усетих две неща. Напиращи в гърлото ми ридания. И туптенето на кръвта във възбудения ми член.
Шуртенето на водата явно бе заглушило изтракването на ключа в бравата. Чух само как вратата се отвори. В същия миг и аз отворих очи. Видях силуета ѝ в тъмното и незабавно застанах с гръб.
— О, извинявай! — извика Юлие, за да я чуя въпреки шума. — Видях, че свети, а нали автомивката трябва да е затворена, та…
— Добре, добре! — прекъснах я с глас, подрезгавял от алкохол, неизплакани сълзи и срам.
Зад мен вратата се хлопна. Постоях с наведена глава. Възбудата ми отмина, ерекцията спадна. Само сърцето ми продължи да блъска панически, все едно току-що съм бил разобличен. Сякаш всички вече бяха разбрали кой съм и какво съм сторил, аз, проклетият предател, страхливецът, убиецът, мръсният коцкар. Бях гол, толкова ужасно гол. Постепенно сърцето ми укроти своя бяг.
— Предимството да изгубиш всичко е, че нямаш какво да губиш — каза ми чичо Бернард по време на едно свиждане в болницата; вече знаеше, че умира. — В известен смисъл това е облекчение, Рой. Защото няма от какво да се боиш повече.
Значи все пак не бях изгубил всичко. Защото все още се страхувах.
Подсуших се, обух си панталоните. Обърнах се да си взема обувките. Юлие седеше на стол до вратата.
— Добре ли си? — попита.
— Не. Изкълчих си пръста.
— Я не се прави на ударен. Видях те.
— Е, в такъв случай — обух си обувките — е малко нетактично да ме питаш добре ли съм.
— Не ме занасяй — настоя тя. — Ти плачеше.
— Докато човек се къпе, често се случва в очите му да попадне вода. Не знаех, че тази вечер си на работа.
— Не съм. Седях в колата, но ми се допишка и тръгнах към гората. Удобно ли е да ползвам твоята тоалетна?
Поколебах се. Можех да ѝ предложа да използва тоалетната в бензиностанцията, но бяхме предупредили нейната компания от безделници да не влизат там. Не стига че използваха паркинга ни като сборен пункт, ами отгоре на това и час по час да ходят до кенефа. Но Юлие ме помоли и не вървеше просто да я пратя в гората.
Облякох се, а тя ме последва в работилницата.
— Много е уютно — изкоментира тя обстановката, след като излезе от тоалетната. Огледа стените в импровизираната ми бърлога. — Защо в коридора виси мокър неопренов костюм?
— За да изсъхне.
Тя се ококори.
— Може ли една чашка? — Без покана отиде до каната с кафе, взе си чиста чаша от стойката и си наля.
— Твоите хора те чакат — напомних ѝ. — Скоро ще почнат да те търсят в гората.
— Няма. — Юлие се отпусна върху леглото до мен. — С Алекс се сдърпахме. Сигурно вече са си тръгнали. Ти какво правиш тук? Телевизия ли гледаш?
— Нещо такова.
— А това какво е? — Тя посочи регистрационната табела, която бях заковал на стената над скромния кухненски плот.