Вратата се отвори. Като тийнейджърка Грете беше сивкавобледа, със сплескана, безжизнена коса. Сега е сивкавобледа с накъдрена безжизнена коса, а така, ако питате мен, изглежда направо зловещо. Е, то е ясно, красотата не е гарантирано всекиму човешко право, но Създателят бе ощетил Грете особено жестоко. Гърбът, тилът, коленете — всичко беше гърбаво, дори огромният ѝ нос, който приличаше на чуждо тяло, изкуствено присадено върху тясното ѝ лице. Колкото разточителен бе Създателят с носа ѝ, толкова се бе скъпил с останалото. Вежди, мигли, гърди, хълбоци, бузи, брадичка. Грете нямаше нито едно от изброените. Възтънките ѝ устни приличаха на дъждовни червеи. През пубертета покриваше тези червеи с дебел пласт яркочервено червило. Всъщност ѝ отиваше. После обаче внезапно спря да се гримира — горе-долу по времето, когато Карл замина в чужбина.
Добре де, не изключвам другите да не споделят мнението ми за Грете, вероятно тя е привлекателна посвоему, не е изключено да възприемам външността ѝ през призмата на мнението си за личните ѝ качества. Не твърдя, че Грете Смит е зла, положително някоя психиатрична диагноза описва личността ѝ по-снизходително.
— Какъв студ е днес — отбеляза тя.
Севернякът, развилнял се из долината, довяваше мириса на ледник и напомняше колко преходно е лятото. Грете бе израснала в Ус, но бе заимствала някои изрази от родителите си, преселници от Северна Норвегия. Навремето държаха къмпинга, но фалираха. Пенсионираха ги по болест, след като и двамата развиха рядка форма на периферна невропатия — усложнение от диабет. Въпросното увреждане причинявало изтръпване и мравучкане по стъпалата — все едно стъпваш по парчета стъкло. Съседка на Грете ме осведоми, че въпросната невропатия не била заразна и фактът, че болестта поразила и двамата съпрузи, бил статистическо чудо. Но статистически чудеса се случват непрекъснато. Сега родителите на Грете живееха на втория етаж, точно над плаката с надпис „Фризьорски салон и солариум на Грете“ и почти не си подаваха носа навън.
— Значи Карл се е върнал?
— Да — отговорих, въпреки че това не беше въпрос, а по-скоро констатация с въпросителен накрая като вид подкана да разясня подробностите.
Въобще не възнамерявах да задоволявам любопитството ѝ. Грете проявяваше нездрав интерес към Карл.
— Какво ще обичаш? — попитах делово.
— Мислех, че в Канада му е добре.
— Понякога хората се завръщат в родното си място, колкото и добре да се чувстват в чужбина.
— Имотният пазар отвъд океана, разправят, бил изключително непредсказуем.
— Да. Жилищата поскъпват или рязко, или постепенно. Кафе? Кифличка с ванилов крем?
— Питам се какво ли е подтикнало един преуспяващ бизнесмен от Торонто да се прибере в нашето село.
— Хората — отвърнах.
Тя огледа изпитателно непроницаемото ми лице.
— Сигурно. Чувам, че е довел кубинка?
Замалко да ми дожалее за Грете. Болни родители, нос, сякаш премазан от метеорит, никакви клиенти, никакви мигли, никакъв мъж, никакъв Карл, а явно и никакво желание за друг, освен него. Но не ми дожаля, защото съзирах у нея злоба като подводна скала, за чието съществуване научаваш едва след като някой кораб си одраска дъното. Навярно всичко се корени в закона на Нютон: всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. В нейния случай всяка причинена ѝ болка пораждаше желанието ѝ да причинява болка на другите. Навярно нямаше да стане такава, ако преди години, още съвсем млад и пиян като кирка, Карл не я беше изчукал в гората по време на младежка вечеринка. Или пък пак щеше да си бъде същата.