— Аха. — Пуснах гъбата в кофата и взех стъклочистачката, преструвайки се, че изобщо не забелязвам колко втренчено ме наблюдава Курт.
— Сутринта Оге се натъкнал на рядък улов. Мобилния телефон на баща ми.
— Леле. — Гумата на стъклочистачката изскърца, докато я плъзгах.
— Според Фредриксен телефонът най-вероятно е лежал там в продължение на шестнайсет години, зарит в тиня. Затова водолазите, които издирваха тялото на татко, не са го намерили. Досега мрежата на моя съсед не е улавяла телефона. Едва днес сутринта бримка на мрежата се е вмъкнала под закопчалката на кожения калъф и така телефонът е бил изтеглен на повърхността.
— Еха! — възкликнах.
— „Еха“ даже е меко казано. Шестнайсет години залагаш мрежа на едно и също място и телефонът се закача в нея точно сега.
— Не е ли именно това есенцията на така наречената теория на хаоса? Рано или късно всичко се случва, дори най-невероятното.
— Озадачава ме не самата случка, Рой. А моментът. Някак прекалено навреме е, за да е вярно.
Недоизказаното отекна ясно в ушите ми: прекалено навреме за теб и Карл.
— Освен това не се връзва с установената преди шестнайсет години хронология на събитията — отбеляза ленсманът и зачака, вперил очи в мен.
Знаех какво цели. Да ме провокира да се впусна в обяснителен режим. Да припомня, че свидетелските показания невинаги са сто процента достоверни. Че не бива да се търси логика в действията на човек, изпаднал в толкова дълбоко отчаяние, та да пожелае да сложи край на живота си. Че дори наземните станции на мобилните оператори не са застраховани от грешки. Аз обаче не се поддадох на провокацията. Кимнах бавно. Мнооого бавно.
— Щом казваш. Дизел ли?
Съдейки по физиономията на Курт Улсен, ръката го сърбеше да ми обърше един.
— Е — заключих. — Поне вече ще виждаш пътя.
Той се качи, затръшна силно вратата и изфорсира двигателя. Все пак отпусна газта, направи плавен обратен завой и овладяно пое по шосето. Знаех, че ме наблюдава в огледалото, и едва се сдържах да не му махна.
26
Присъствах на причудлива гледка.
Духаше остър северозападен вятър и валеше, дето се вика, из ведро. И въпреки това горе, на заобления планински връх, стотина окаяни души в дъждобрани гледаха как костюмираният Карл позира до Вос Гилберт, изтупал се специално за случая с церемониална огърлица. На устните му грееше усмивка на политик. Журналисти от местния вестник и от други медии щракаха, а на заден план между поривите на вятъра едва-едва се чуваше училищният оркестър на Ортюн. Изпълняваха тържествената песен „Сред хълмове и планини“ по текст на норвежкия езиковед и поет Ивар Осен. Представиха Гилберт малко шеговито като „новия общински управител“, но той не го взе присърце, защото това „звание“ се даваше на всички общински управители, държали чукчето след Ю Ос. По принцип нямах нищо против Вос Гилберт, освен плешивината отпред на главата му. Разменените места на малкото и фамилното му име възприемах като дребна подробност. Друго ме смущаваше. Във Вос определено се таеше нещо съмнително. Но явно не достатъчно съмнително, та да му попречи да оглави община Ус. При евентуално сливане с друга община и по-оспорвана конкуренция за чукчето обаче лисевината над челото му положително щеше да се отрази зле на шансовете му за успех.
Карл даде знак на Гилберт да направи първата копка. Нали все пак той държеше лопатата, за случая украсена с панделка и с цветя. Гилберт заби лопатата в пръстта, усмихна се на фотографа и явно изобщо не усещаше, че мокрият му от дъжда перчем е полепнал по оплешивялото петно, все едно нарочно го е зализал така. Гилберт подвикна нещо. Навярно трябваше да мине за духовитост. Никой не я чу, но хората около него се засмяха лакейски. Всички заръкопляскаха. Гилберт побърза да се скрие под обърнатия от вятъра чадър на помощника си и всички тръгнахме да се спускаме по склона към автобуса на шосето, за да ни откара до „Свободно падане“, където да отпразнуваме събитието.
Черноперият Джовани сновеше нервно и отсечено между гости и крака на маси, докато чаках аперитива си на бара, където Ерик ме гледаше кръвнишки. Поколебах се дали да не отида при Карл, впуснал се в разговор с Вилумсен, Ю Ос и Дан Кране, но предпочетох да се присъединя към Шанън, Стенли, Гилберт и Симон Нергор. Те стояха пред масата с фишове за конни залози. Дочух, че обсъждат Дейвид Боуи и Зиги Стардъст, най-вероятно защото от тонколоните кънтеше парчето „Starman“.
— Този тип определено е извратен, та той се облича като жена — изкоментира агресивно подпийналият Симон.