— И си сигурна, че ти е казал това? — опитах се да се измъкна, не постигнах обаче никакъв ефект. Вече бях влязъл в устата на вълка.
— Точно това ми каза — кимна тя. — Попитах го как си го спасил, но той отказа да ми разясни.
Изпаднах в ступор. Наблюдавах как бледите ѝ устни се гърчат:
— Затова сега те питам: как го направи, Рой?
Погледнах я в очите. Бяха пълни с очакване. С трепетно нетърпение. Устата зееше полуотворена, готова да налапа вилицата, на която ме бе набучила. Усетих как нещо клокочи в гърдите ми. Усмивка проби на устните ми. Не можех да я спра.
— Ъ? — Изражението на Грете се промени в смайване, когато избухнах в смях.
Бях… да, какво именно изпитвах? Радост? Облекчение? Такова вътрешно освобождение, разправят, чувствали разкритите убийци, защото чакането е приключило и най-сетне няма да носят сами ужасната тайна. Или бях луд? Защото какъв е човек, ако не луд, щом предпочита хората да го мислят за насилник на брат му, вместо да знаят истината: насилникът е бащата, а по-големият брат е виновен заради бездействието си. Или не е лудост, а нещо съвсем простичко: човек е способен да понесе отвращението на цяло село, отвращение, породено от клевети и измамни слухове, но не и ако отвращението почива върху зрънце истина. А истината за случилото се в „Опгор“ не включваше само баща насилник, включваше и слабодушен по-голям брат, който можеше да се намеси, но не се престраши, за когото това не беше тайна, но той си траеше; който умираше от срам, но си държеше главата толкова ниско преклонена, че едва понасяше отражението си в огледалото. А сега се случи най-лошото. Щом Грете Смит знаеше нещо и говореше за него, скоро щеше да го научи първо целият фризьорски салон, а после и цялото село. Тогава защо се смеех? Защото събитията се стекоха по възможно най-неблагоприятния начин. „От сега нататък всичко да върви по дяволите — казах си. — Свободен съм.“
— Е? — обади се ведро Карл. — За какво си бъбрите вие двамцата?
С една ръка обгърна моите рамене, с другата — раменете на Грете. Лъхна ме дъх на шампанско.
— Ами, питай Грете.
— За конни надбягвания — отвърна тя.
— За конни надбягвания ли? — Карл се разсмя високо и взе чаша шампанско от поднос на барплота. Алкохолът определено започваше да го хваща и настроението му се повишаваше. — Не знаех, че Рой се вълнува от това.
— Опитвам се да го запаля — поясни Грете.
— И как го зарибяваш?
— Който не играе, не печели. Рой май е съгласен.
— Така ли? — Карл се обърна към мен.
Свих рамене.
— Рой по-скоро е от хората, според които който не играе, не губи — поясни Карл.
— Значи само остава да намерим игра, в която всички да спечелят. Точно като твоя хотел, Карл. Нито един губещ, само печеливши и щастлив край.
— Да пием за това! — възкликна Карл.
С Грете чукнаха чаши. Карл се обърна въпросително към мен. Усетих, че продължавам да се усмихвам идиотски.
— Чашата ми е ей там — посочих участниците в симпозиума, посветен на Дейвид Боуи, и оставих двамата си събеседници с твърдото намерение да не се връщам при тях.
На път към групичката на Шанън сърцето ми пееше. Парадоксално и безгрижно, едва ли не подигравателно, както сивото каменарче чирикаше весело, кацнало на надгробния камък, докато свещеникът хвърляше пръст върху ковчезите на родителите ми. Щастлив край не съществува, но някои мигове са необяснимо щастливи и всеки от тях може да бъде последен, така че защо да не пеем с цяло гърло. Да огласим щастието си на всеослушание. Пък нека после някой ден животът — евентуално смъртта — ни срази.
Докато крачех към групичката, Стенли обърна глава към мен, сякаш инстинктивно усетил приближаването ми. Не се усмихна, само потърси погледа ми. През тялото ми започна да струи топлина. Не знаех защо, знаех само, че моментът е настъпил. Моментът, когато ще потегля към Козия завой и няма да завъртя волана. Ще изхвръкна от пътя и ще полетя свободно, изпълнен със спокойната увереност, че ме чакат именно тези няколко секунди свобода, прозрение, истина и прочее. А после ще намеря своята гибел, ще се разбия в земята на място, откъдето ще бъде невъзможно да извадят катастрофиралата ми кола и където ще изгния в благословена самота, мир и покой.
Недоумявам защо избрах точно този момент. Навярно защото изпитата чаша шампанско ми вдъхна достатъчно смелост. Или осъзнавах необходимостта незабавно да попаря искрицата надежда, запалена от Грете. В противен случай щях да започна да я подклаждам и тя щеше да запламти буйно. А аз не исках да се възползвам от облага, предложена ми от Грете. Тази облага беше по-лоша от цялата самота, която човек би изпитал през живота си.