Минах покрай Стенли, взех си чашата с шампанско, оставена до фишовете за залози, и застанах зад Шанън, която слушаше как общинският управител възторжено описва какво ще означава хотелът за селото и най-вероятно се опитваше да насочи разговора към местните избори. Докоснах леко рамото на Шанън, приведох се към ухото ѝ, съвсем близо. Усетих миризмата ѝ, толкова различна от миризмата на жените, които съм познавал и с които се бях любил, и въпреки това толкова позната, сякаш е моята собствена.
— Съжалявам — прошепнах. — Но какво съм виновен. Обичам те.
Тя не се обърна към мен. Не ме помоли да повторя. Просто продължи да гледа Гилберт с непроменено изражение, все едно ѝ бях прошепнал превод на думите му. Аз обаче усетих как за миг ароматът ѝ се усили, сякаш струящата през мен горещина преля в нея, облада я цялата, повлече със себе си мирисни молекули от кожата ѝ и пак се издигна към мен.
Продължих към вратата, спрях пред стария монетен автомат, пресуших шампанското и оставих чашата върху дървената рамка. Установих, че Джовани стои и ме гледа със строгия си, малко осъдителен петльов поглед. После, сякаш в израз на презрение, той отривисто извърна глава и червеният му хитлеров перчем подскочи.
Излязох. Затворих очи и вдишах въздуха, измит от дъжда. Остърга бузата ми като бръснарско ножче. Да, тази година зимата определено щеше да подрани.
Пристигнах в бензиностанцията и се обадих в централния офис. Помолих да ме свържат с началника на човешки ресурси.
— Обажда се Рой Опгор. Чудех се дали длъжността управител в Сьорлане все още е вакантна.
Част IV
27
Твърдят, че съм се метнал на татко.
Мълчалив и стабилен. Добродушен и прагматичен. Неуморен работяга без ярки таланти, но винаги ще се справи — навярно най-вече защото не поставя твърде високи изисквания пред живота. Възпитан самотник с достатъчно усет къде някого го стяга чепикът, но и достатъчно деликатен да не се меси в чуждите работи. Татко не се бъркаше в живота на другите, не допускаше обаче и те да си пъхат носа в неговия. Хората го описваха като горд, без да е арогантен, като човек, който проявява уважение към другите и те на свой ред му отвръщат със същото, макар никога да не е бил изявен лидер в селото. Тази роля той отстъпваше на драго сърце на по-умелите оратори, на по-вещите в писаното слово, на по-нуждаещите се от изява, на по-харизматичните, на мислещите с по-голям размах. На Осовците и на Карловците. На по-малко срамежливите.
Защото татко се срамуваше. Тази черта несъмнено бях наследил от него.
Той се срамуваше от онова, което представлява, и от действията си. Аз се срамувах от онова, което представлявах, и от бездействието си.
Татко ме харесваше. Аз го обичах. А той обичаше Карл.
Като по-голямото момче в семейството ме запознаха подробно как се стопанисва планинска ферма с трийсет кози. По времето на моя дядо броят на отглежданите в Норвегия кози бил пет пъти по-голям, а само за последните десет години броят на селските стопани, отглеждащи кози, беше намалял наполовина. Баща ми се догаждаше, че занапред човек няма да може да се прехранва с толкова малко кози, колкото имахме в „Опгор“. Но често повтаряше: винаги е налице рискът един ден токът да спре завинаги, светът да изпадне в хаос и всеки да се спасява поединично. И тогава такива като мен щели да оцелеят.
А такива като Карл — да загинат.
Изглежда тъкмо затова той обичаше повече Карл.
Или защото Карл не го боготвореше като мен.
Не знам точно каква е била причината за слабостта на татко към Карл. Бащински закрилнически инстинкт? Потребност да бъдеш обичан от сина си? Или по-скоро съществена роля е изиграла силната прилика на Карл с мама на младини. Двамата си приличаха и в начина на говорене, и по смеха, и по мисленето, и по движенията, а и на външен вид — виждаше се от снимките на мама от по-младите ѝ години. „Карл е красив като Елвис Пресли“ — обичаше да повтаря татко. Навярно именно с тази красота навремето го е пленила и мама. С красота като на Елвис. Вярно, мама и Карл бяха руси, но имаха същите латински или индиански черти като на легендарния певец: бадемовидни очи, гладка, знойна кожа, изписани вежди. А усмивката и смехът сякаш непрекъснато бълбукаха под повърхността. Може би татко се е влюбвал в мама отново и отново. А после — в Карл.