Не знам.
Знам само, че татко настоя той да ни чете приказки за лека нощ в детската стая. С всяка изминала вечер четенето продължаваше все по-дълго и по-дълго. По някое време заспивах в горното легло. Не знаех нищо за случващото се на долното, преди една вечер да се събудя посред нощ. Карл плачеше, а татко му шъткаше да мълчи. Надникнах над ръба на леглото и видях, че столът на татко е празен. Беше се мушнал в постелята при Карл.
— Какво има? — попитах.
Не получих отговор отдолу, затова повторих въпроса.
— Карл имаше кошмари — обади се татко. — Заспивай, Рой.
И аз заспах. Унесох се във виновния сън на невинния.
И това продължи така, докато една нощ пак не чух Карл да хлипа. Този път татко вече беше излязъл. Братчето ми беше само и нямаше кой да го успокои. Слязох при него, прегърнах го и го подканих да ми каже какво е сънувал, та да накараме чудовищата да изчезнат.
Подсмърчайки, Карл отвърна, че чудовищата му забранили да говори; иначе щели да отвлекат мен и мама, да ни отнесат в Хюкен и да ни изядат.
— Но татко — не, така ли? — попитах.
Карл не отговори. Не знам дали още тогава не разбрах, но прогоних мисълта, или едва по-късно го проумях, по-точно поисках да го проумея: чудовището беше нашият баща. Татко. Не знам и дали мама също не го е проумяла. Едно е сигурно: ако не е, то не е пожелала да го проумее, защото се случваше в наше присъствие. Така че мама е виновна колкото мен заради опитите да си затвори очите и задето не пресече всичко това.
На седемнайсет години най-сетне се престраших да му се опълча. С татко бяхме сами в хамбара. Аз подпирах стълбата, а той сменяше крушки на тавана. В планинските райони не строят високи хамбари, но въпреки това не ме напускаше чувството, че представлявам известна заплаха за баща ми, качен няколко метра над мен.
— Не ти разрешавам да правиш онези неща с Карл.
— Добре — отвърна спокойно той и си довърши работата.
Слезе по стълбата, а аз продължавах да я държа стабилна, доколкото мога. Татко остави изгорелите крушки и ме наби. Не ме удряше по лицето, само по тялото; по най-деликатните и болезнени места. Лежах в сеното с избит въздух, а той се надвеси над мен и ми прошепна с дрезгав, задавен глас:
— Не обвинявай баща си в такива неща, защото ще те убие, Рой. Има само един начин да спреш баща и той е да си държиш езика зад зъбите, да издебнеш сгоден случай и да му светиш маслото. Разбираш ли?
Разбирах, и още как. Ето така е трябвало да постъпи и Червената шапчица. Не бях в състояние да отговоря, нито дори да кимна. Само леко повдигнах глава и видях сълзи в очите му.
Татко ми помогна да се изправя. Вечеряхме. През нощта той пак се намърда в долното легло при Карл.
На следващия ден ме заведе в хамбара, където беше закачил голяма боксова круша — навремето, когато дошъл в Норвегия, си я донесъл от Минесота. Известно време настояваше аз и Карл да тренираме бокс, но ние не проявявахме интерес дори когато той ни разказваше за известните братя боксьори Майк и Томи Гибънс от Минесота. Томи Гибънс беше любимецът на татко. Показваше ни негови снимки и разправяше, че Карл приличал на него — на този висок рус боксьор супертежка категория. А аз съм приличал на Майк, по-големия брат, който обаче бил по-нисък и не успял да направи толкова голяма кариера. Но, така или иначе, нито единият от двамата братя нямаше световна шампионска титла. До заветната световна титла успял да се доближи само Томи. През 1923 година, след петнайсетрундов мач, изгубил по точки срещу великия шампион Джак Демпси. Двубоят се провел в градчето Шелби, кръстче върху Великата северна железопътна линия. Питър Шелби, генерален директор на компанията „Железопътно строителство Монтана“, на когото впрочем е наречено едноименното градче, го нарекъл „кална дупка, забравена от бога“. В боксовия мач между Томи Гибънс и Джак Демпси градчето инвестирало целия си бюджет, че и отгоре. Обещали им знаменитият двубой да ги прослави. Построили специална арена, но на мача присъствали едва седем хиляди зрители, а два пъти повече гледали гратис. Цялото градче се разорило, четири банки фалирали. Томи Гибънс си тръгнал от град, изпаднал в тежка икономическа катастрофа. Тръгнал си без титла, без цент в джоба. Тръгнал си единствено със съзнанието, че поне е опитал.
— Как си? — попита татко.
— Добре — отвърнах, макар още да ме болеше.
Татко ми показа каква е стойката на боксьора и основни ударни техники. После ми надяна износените си боксови ръкавици.