— А на какво викат гард? — попитах, сещайки се за откъса от мача между Демпси и Гибънс, който бях гледал.
— Ако винаги удряш силно и пръв, не ти е нужен гард. — Татко застана зад боксовата круша. — Това е врагът. Мисли си, че трябва да го убиеш, преди той да те убие.
И аз се нахвърлих да убивам. Татко държеше здраво крушата, за да не се люлее прекалено, но от време на време си подаваше мутрата. Сякаш за да ми напомни заради чие убийство съм се хванал да тренирам бокс.
— Не е зле — отсъди накрая.
Стоях превит одве, с длани върху коленете, а от мен капеше пот.
— А сега ще бинтоваме ръцете и ще направим същото без ръкавици.
За три седмици скъсах крушата и се наложи да закърпим калъфа с дебел конец. После, докато блъсках крушата, шевовете ожулиха кокалчетата на ръцете ми до кръв. Изчаках два дни да зараснат и пак ги разкървавих. Чувствах облекчение, едната болка притъпяваше другата, потушаваше срама, задето налагам боксова круша, вместо да предприема нещо смислено.
Защото онова продължаваше.
Може би не чак толкова често като преди, не си спомням.
Спомням си само, че той вече нехаеше дали спя, нехаеше дали мама спи, чисто и просто държеше да покаже, че е господар в собствения си дом, а право на господаря е да своеволничи. Беше ме превърнал във физически равностоен противник, за да докаже, че властва над нас с дух, не с материя. Защото материята е тленна и остарява, а духът е вечен.
Срамувах се. Умирах от срам, докато мислите ми се опитваха да избягат от звуците долу, от лашкащото се със скърцане двуетажно легло, от тази къща. След като той си тръгнеше, слизах при Карл и го гушках, докато спре да плаче. Шепнех в ухото му, че един ден, един ден ще заминем надалеч. Един ден ще спра татко. Ще спра проклетото си огледално отражение. Празни приказки, от които се срамувах още повече.
Времето минаваше, пораснахме и започнахме да ходим на купони. Карл прекрачваше мярката с алкохола. И често-често се забъркваше в неприятности. Добре дошло за мен, защото получавах поприще за изява да правя онова, което не се престрашавах вкъщи — да браня по-малкия си брат. Нямаше нищо сложно. Просто действах както ме беше учил татко: удрях пръв. Млатех непознати лица, а виждах боксовата круша с мутрата на татко.
Но рано или късно денят щеше да настъпи.
И той настъпи.
Карл ми съобщи, че е ходил на лекар. Прегледали го и го затрупали с въпроси. Усъмнили се. Попитах го какво му е, та е бил при доктора. Той си смъкна панталоните и ми показа. От бяс се разревах.
Същата вечер, преди да си легна, излязох на верандата и оттам взех ловджийския нож. Пъхнах го под възглавницата си и зачаках.
След три нощи татко дойде. Както обикновено се събудих от лекото проскърцване на вратата. Беше изгасил осветлението в коридора и видях само силуета му на вратата. Мушнах ръка под възглавницата и стиснах дръжката на ножа. Предварително бях поразпитвал чичо Бернард — беше изчел всичко за саботажната акция в Ус по време на войната — и той ми обясни, че при така нареченото silent killing ножът се забива в гърба на врага на височината на бъбреците. Прерязването на гръкляна било много по-трудно, отколкото изглеждало по филмите, и в много случаи убиецът си порязвал палеца на ръката, с която държал жертвата. Нямах представа къде точно се намират бъбреците, но така или иначе възнамерявах да го намушкам многократно, та все един път да улуча. В краен случай щях да му прережа гърлото, а ако се наложи — и моя палец. Изобщо не ми дремеше.
Фигурата на вратата се олюля леко. Навярно бе обърнал няколко бири повече от обичайното. Постоя на прага, сякаш се питаше дали не е объркал стаята. Беше я объркал. И така години наред. Но този път щеше да му е за последно.
Чух звук, сякаш той вдиша дълбоко. Или подуши въздуха.
Вратата се захлопна. Стана тъмно като в рог. Приготвих се. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че буквално усещах как напира под ребрата. После обаче чух стъпки по стълбите отвън и разбрах, че се е отказал.
Входната врата се отвори.
Дали по миризмата бе предусетил какво му готвя? Някъде ми попадна, че адреналинът има характерна миризма, а човешкият мозък — на съзнателно или несъзнателно ниво — я регистрира и мигом заставаме нащрек. Или там, на прага, бе решил не просто да пропусне една нощ, а да постави окончателен край. И онова да не се повтори никога повече.
Лежах и усещах как тялото ми трепери. Вдишах. Въздухът премина със стържене през гърлото ми и аз си дадох сметка, че от проскърцването на вратата съм лежал със затаен дъх.