След малко чух тих плач. Пак притаих дъх. Плачът не идваше от Карл. Дишането му звучеше равномерно. Хлипането се чуваше от кюнеца.
Тихичко се измъкнах от леглото, облякох се и слязох долу.
В сумрачната кухня мама седеше до масата. Беше облякла червен домашен халат и се взираше през прозореца към хамбара, където светеше. Държеше чаша, на масата пред нея се мъдреше бутилка бърбън, прекарала години наред непобутната в барчето в трапезарията.
Седнах до мама.
Загледах се в същата посока, към хамбара.
Тя пресуши чашата и си наля нова. За пръв път след онази вечер в „Гранд Хотел“ я виждах да пие алкохол — позволяваше си само на Бъдни вечер.
Най-сетне тя проговори с хрипкав, разтреперан глас:
— Рой, знаеш колко много обичам баща ти. Не мога да живея без него.
Звучеше като заключение след продължителна дискусия наум, която е провела със себе си.
Мълчах и се взирах в хамбара. Ослушвах се за звук.
— Той обаче може да живее без мен — продължи мама. — Ще ти споделя нещо. Докато раждах Карл, възникнаха усложнения. Изгубих много кръв и съм изпаднала в безсъзнание. Гинекологът оставил решението в ръцете на баща ти. Имало два начина да извърши операцията. Единият носел по-големи рискове за плода, другият — за майката. Баща ти избрал да рискува моя живот, Рой. После ми каза, че на негово място и аз съм щяла да постъпя по същия начин. Сигурно е прав. Но все пак говорим за хипотетична ситуация, Рой.
Какво очаквах да чуя от хамбара? Знаех отлично. Изстрел. Когато преди малко слязох по стълбата, видях, че вратата към верандата е отворена. А пушката, обичайно закачена високо на стената, липсваше.
— Ако някой ме изправи пред избора чий живот да спася — на Карл или на баща ти — винаги ще избера живота на съпруга си, Рой. Искам да си наясно. Да, майка съм, но на първо място съм съпруга.
Тя поднесе чашата към устните си.
Никога не я бях чувал да говори така и въпреки това не давах пет пари. Мислех само какво се случва в хамбара.
Станах и излязох навън. Беше пролет. Нощният въздух разхлади приятно сгорещените ми бузи. Не бързах. Вървях с отмерена крачка, почти като зрял мъж. На светлината от отворената врата видях пушката, облегната на рамката. Надзърнах вътре. Подвижна стълба стоеше подпряна на таванска греда с преметнато през нея въже. Чувах тъпо отекващите удари по боксовата круша.
Пристъпих още няколко крачки напред и го видях. Дънеше крушата ожесточено. Подозираше ли, че нарисуваната върху нея мутра е неговата? Най-вероятно да.
Защо пушката стоеше опряна на входа? Защото не бе довършил започнатото? Или това представляваше своеобразна подкана към мен?
Бузите ми вече не горяха. И те, и цялото ми тяло изведнъж се смразиха, а лекият нощен ветрец духаше през мен, все едно съм безплътен призрак.
Стоях и гледах баща си. Досещах се, разбира се, че той иска да го спра, да спра блудствата му, да спра сърцето му. Всичко беше подготвено. Той бе нагласил всичко да изглежда така, все едно сам го е направил. Провесеното въже също допълваше тази представа. Бе достатъчно само да го застрелям от упор и да поставя пушката до трупа. Разтреперих се. Изгубих контрола над тялото си. Вече ме ми се подчиняваше. Ръцете и краката ми подскачаха и се тресяха. Не изпитвах нито страх, нито гняв, само безсилие и срам. Защото не бях способен да го направя. Той искаше да умре, аз исках той да умре и въпреки това не можех да го убия, дявол да го вземе. Защото той беше аз. Ненавиждах го и се нуждаех от него, както ненавиждах и се нуждаех от себе си. Обърнах се и си тръгнах. Чувах как той стене и удря, проклина и удря, хлипа и удря.
На следващата сутрин закусвахме, сякаш нищо от това не се беше случило. Все едно само го бях сънувал. Татко погледна през кухненския прозорец и подхвърли нещо за времето, а мама подканяше Карл да побърза, за да не закъснее за училище.
28
Няколко месеца след случката в хамбара госпожа Вилумсен спря пред автосервиза и поиска пълна диагностика и ремонт на колата си — сааб „Сонет“, 1958 година — открита спортна кола, единствения кабриолет в селото.
Из Ус се говореше, че съпругата на Вилумсен била вманиачена по норвежка поп дива от седемдесетте и ѝ подражавала във всичко — автомобил, дрехи, прическа, грим, маниери. Опитвала се дори да имитира прочутия плътен глас на въпросната икона. Бях твърде млад, за да си спомням тази певица, но че госпожа Вилумсен беше засукана мадама, по въпроса спор нямаше.
Чичо Бернард беше отишъл на лекар и се наложи аз да се занимая с колата.