— Много елегантен дизайн — отбелязах и плъзнах длан по едната предна „перка“. Армиран с фибри стъклопласт. От чичо Бернард знаех, че „Сааб“ са произвели едва десетина екземпляра от този модел и Вилумсен се е охарчил за колата повече, отколкото му се искало.
— Благодаря — отвърна госпожа Вилумсен.
Отворих предния капак и огледах двигателя. Проверих дали кабелите и капачките са си по местата. Всъщност се стараех да повтарям действията на чичо Бернард.
— За годините си се отнасяш много вещо и към вътрешността.
Беше мой ред да благодаря.
Денят беше горещ, а преди появата на госпожа Вилумсен бях ремонтирал камион и бях свалил презрамките на работния гащеризон, та я посрещнах гол до кръста. В резултат от усилените тренировки с боксовата круша в хамбара вече не бях кожа и кости, а имах мускули. Тя плакнеше око в мен, докато ми обясняваше какво иска. Преди да огледам по-внимателно колата ѝ, си облякох тениска. Госпожа Вилумсен остана видимо разочарована.
Хлопнах предния капак и се обърнах към нея. Заради високите токчета не просто ме надвишаваше по ръст, а направо се извисяваше над мен.
— Е? — попита и продължи, правейки твърде дълги паузи между отделните думи: — Гледката допада ли ти?
— Страхотна е, но все пак се налага да поогледам по-подробно — отвърнах с престорена самоувереност, все едно тази работа щях да свърша аз, а не чичо Бернард.
Досещах се, че е по-възрастна, отколкото изглежда. Веждите ѝ май бяха обръснати и изрисувани с молив. По кожата над горната ѝ устна се забелязваха бръчици. Ей такива жени чичо Бернард наричаше „мацка от класа“.
— А след… — тя наклони глава и ме погледна, както би преценила крехко парче в месарницата — … огледа?
— Ще пипна тук-там. Разбира се, в рамките на разумното и приличното.
Последното го заимствах от чичо Бернард. Само дето, за разлика от него, ми се наложи да преглътна по средата на изречението.
— В рамките на приличното — усмихна се тя, сякаш бях изрекъл оригинална реплика от класата на Оскар-Уайлдовите афоризми.
По онова време, разбира се, още не бях чувал за Оскар Уайлд. В онзи момент започна да ми просветва, че развратните ми фантазии за този разговор не са плод само на моето въображение. Госпожа Вилумсен несъмнено флиртуваше с мен. Ни най-малко не си въобразявах, че тя иска нещо повече, но така или иначе, тя отдели време, за да се заиграе със седемнайсетгодишен хлапак, както котката побутва закачливо два-три пъти кълбото ти с прежда и после се оттегля. Това ми стигаше да се почувствам горд и да ми вдъхне дързост.
— Още отсега ще кажа, че тук няма много за ремонтиране — отбелязах, извадих от джоба на гащеризона сребриста кутийка снус и се облегнах на предния капак. — За годините си е много запазена.
Госпожа Вилумсен се разсмя.
— Рита. — Протегна ми белоснежна ръка с кървавочервени нокти.
Ако бях по-намахан, щях да я целуна, но вместо това аз оставих кутийката, избърсах си ръката в парцала, висящ от задния ми джоб, и поех десницата ѝ.
— Рой.
— Приятно ми е, Рой. — Тя ме погледна замислено. — Но няма нужда да стискаш толкова силно.
— А?
— Казва се „какво“ или „моля“. Я да опитаме пак. — Тя ми протегна ръка отново.
Аз пак я поех. Този път внимателно. Тя я издърпа.
— Не казах да я вземеш, все едно е крадена стока, Рой. Давам ти ръката си и за малко тя е твоя. Използвай я, дръж се добре с нея, отнеси се с нея подобаващо, за да си сигурен, че пак ще ти позволя да я докоснеш.
И тя протегна десница за трети път.
Обгърнах я с длани.
Погалих я. Допрях я до бузата си. Дявол знае откъде се взе у мен такава самонадеяност. Но така или иначе, в онзи момент ме облада смелост, каквато ми липсваше, докато стоях пред хамбара и гледах опряната на вратата пушка.
Рита Вилумсен се разсмя, хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не ни гледа, и ми позволи да подържа ръката ѝ още малко, преди да я отдръпне бавно.
— Схватлив си — констатира тя. — Бързо учиш. Скоро ще станеш мъж. Жените ще ти се радват, Рой.
Пред нас спря мерцедес. Вилумсен изскочи навън, поздрави ме припряно и се втурна да отваря вратата на госпожа Вилумсен. Пардон, на Рита Вилумсен. Нейният съпруг държеше ръката ѝ, докато тя се качваше. Високи токчета, висока коса, дълга тясна пола. Потеглиха. При мисълта за предстоящото изпитах смесица от възбуда и объркване. Възбудата се дължеше на ръката на госпожа Вилумсен в моята, на дългите ѝ нокти, които одраскаха дланта ми. И на факта, че нейният съпруг Вилумсен явно я цени високо. Същият този, дето преметна татко с кадилака, а после се фукаше с тарикатлъка си. Объркването пък идваше от двигателния отсек, където всичко беше обърнато наопаки. Скоростната кутия се намираше пред двигателя. По-късно чичо Бернард ми обясни, че заради специфичното разпределение на натоварването върху осите в „Сонет“-а конструкторите дори завъртели коляновия вал и двигателят се движел обратно на посоката на движение във всички други автомобили. Сааб „Сонет“. Каква кола само. Великолепна, безполезна остаряла красота.