„И всичко това е само защото случайно се изпречих на пътя на твоя мародерстващ брат, докато се разхождах по хълма…“
Ройс заслиза по извитото стълбище, а на устните му бе изписана усмивка. Можеше да й прости това, което беше направила в миналото, но за в бъдеще нямаше да позволи никакви подмолни кроежи от нейна страна.
Когато мъжът й излезе, Дженифър остана на мястото си няколко минути, без да обръща никакво внимание на веселата глъчка, дочуваща се от голямата зала. Загледана в скъпоценната кутийка, подарена й от Ройс, тя се опитваше да заглуши гласа на съвестта си, че се бе съгласила да изпълни желанието на Вълка. Каза си, че постъпката й изобщо не е предателска спрямо клана и страната й — просто щеше да потисне враждебността си към херцога за няколко часа. Беше толкова хубаво, че поне за малко щеше да се почувства като истинска булка!
Тя взе от сандъка една златиста рокля. Прокара пръсти по дрехата и се възхити на релефните апликации от чисто злато, които бяха толкова приятни на допир. Наложи я върху себе си и със задоволство установи, че й е точно по мярка. Извика камериерката, която се появи начаса, понесла в ръцете си разкошна кадифена пелерина със златни кантове. Тя пристъпи в стаята и се вцепени — омразната дъщеря на Мерик бе застанала в средата на помещението по халат, любувайки се на една от роклите, донесени от слугите.
— Красива е, нали? — попита Дженифър, обръщайки се към стъписаната Агнес.
— Ъ-ъ — запъна се прислужницата. — Това беше на дъщерите на предишния господар на замъка…
Обаче вместо да захвърли с презрение дрехата, както очакваше Агнес, младата херцогиня се усмихна и каза:
— Но виж — та тя ми е тъкмо по мярка!
— ’Щото… — запъна се камериерката, мъчейки се да сравни младата жена пред себе си с онова, което разпространяваха слуховете за нея. Все пак самият господар я беше нарекъл уличница, ако се вярваше на приказките на слугите. — …’щото беше преправена и скъсена, докато спяхте, милейди — рече, докато оставяше пелерината на леглото.
— Наистина ли? — изненада се Дженифър, докато разглеждаше изящните шевове. — Ти ли свърши тази работа?
— Да, милейди.
— И то само за няколко часа?
— Да, милейди.
— Поздравления! И аз самата не бих се справила по-добре!
— Искате ли да ви помогна да приберем косата ви? — попита камериерката, объркана от комплимента на момичето, към което трябваше да изпитва само омраза. Тя се приближи до Джени с четка в ръка.
— О не, не мисля — каза усмихната шотландката. — Довечера ще бъда булка за няколко часа, а на булките им е позволено да бъдат с разпуснати коси.
Двайсета глава
Глъчката, която се чуваше в стаята на Дженифър, стана оглушителна, когато младата жена се приближи до голямата зала — истинска какофония от мъжки смях, музика и нескончаеми разговори. Докато стъпваше на последното стъпало, тя се поколеба за момент, преди да се покаже пред очите на пируващите.
И без да надзърта, знаеше, че помещението ще е претъпкано с хора, които знаят всичко за нея; хора, които без съмнение са били в лагера на Ройс в нощта, когато бе докарана там; хора, които са били свидетели на отвличането й от „Мерик“, и хора, които са присъствали на унизителния й прием от страна на селяните днес.
Само преди половин час съпругът й беше говорил за специалната вечер, която трябвало да запомнят за цял живот. Сега обаче идеята да се появи в тази зала изобщо не й се струваше добра; нещо повече — тя я изпълваше с ужас. Помисли си дали да не се върне в стаята си, но Ройс така или иначе щеше да я накара да слезе. Дженифър си каза, че рано или късно ще трябва да се срещне с тези хора, а един представител на рода Мерик никога не бягаше от трудностите. Ето защо си пое дълбоко въздух, пристъпи напред и…
Осветената от многобройни факли зала я накара да примигне от смущение. Та тук имаше най-малко триста души! Повечето седяха около дългите маси, някои стояха прави и си говореха, а трети наблюдаваха представленията на многобройните артисти, жонгльори, акробати и менестрели, които се бяха пръснали из огромното помещение, забавлявайки гостите.
За голяма изненада на Джени сред гостите имаше и жени тя успя да забележи около трийсетина, най-вероятно съпруги на рицарите или жителки на съседните имения. Лесно различи съпруга си, защото, като се изключеше Арик, той беше най-високият мъж в залата. Ройс бе застанал недалеч от нея, увлечен в разговор с групичка мъже и жени, в ръката си държеше бокал с вино и… се смееше. Хрумна й, че никога не го беше виждала такъв — засмян и отпочинал, господар на собствения си замък. Тази вечер той изобщо не приличаше на хищника, откъдето бе получил прозвището си; изглеждаше като влиятелен благородник, убийствено красив при това.