— Да — отвърна Ройс, загледан в далечния край на залата, където някои от гостите вече бяха започнали да танцуват. Той издърпа стола си назад и рече: — Ако утре си добре, бих искал да прегледаме счетоводните книги, а на следващия ден ще пообиколим имението.
— Както пожелаете, милорд — рече му сър Албърт, след което кимна и се отдалечи.
Херцогът се изправи. Дженифър си даде сметка, че той най-вероятно иска да се присъединят към танцуващите и му хвърли загрижен поглед. Стъпките й се струваха ужасно трудни.
— Притеснявам се, че нямам достатъчно богат опит в танците — започна тя. — Може би няма нужда да танцуваме, виж само колко много хора са…
Усмихвайки се, Ройс я прекъсна деликатно:
— Само се дръж здраво — след което я завъртя вихрено. Тя веднага разбра, че съпругът й е прекрасен танцьор. Нещо повече — той беше и прекрасен учител. На третия танц тя вече правеше всички онези трудни завъртания, подскачания и обръщания, които й се струваха непосилни преди минути. Постепенно танцуващите ставаха все повече и повече и ето че сър Стефан я покани на танц, после сър Годфри и сър Лайънъл, а след тях бе уважена и от останалите рицари.
Засмяна и уморена, Дженифър само поклати глава, когато сър Годфри отново я покани на танц. Ройс, който бе танцувал с няколко дами през това време, се приближи и каза на рицаря:
— Лейди Дженифър е уморена, Годфри. Предлагам ти да поканиш на танц лейди Ан — преди Гауин да направи нещо глупаво, за да спечели възхищението й, като да се сбие с Родерик например.
Сър Годфри кимна при думите на господаря си и отиде да изпълни заръката му, докато Ройс отвеждаше съпругата си в далечния ъгъл на залата.
— Благодаря ти — рече тя, а гърдите й се издигаха и спадаха от вълнение. — Наистина имам нужда от малко почивка. — Погледът на херцога се плъзна по деколтето й и тя се почувства едновременно възбудена и изнервена. — Ти си невероятен танцьор — смени темата тя. — Сигурно си танцувал много в кралския двор.
— Не само там — усмихна й се обезоръжаващо той.
— А къде другаде? — попита учудено Дженифър.
— На бойното поле.
— На бойното поле? — повтори изумено. Той кимна, а усмивката му стана по-широка.
— Загледай някой воин, който се опитва да избегне стрелите и копията, хвърлени към него, и ще видиш такива стъпки и пируети, каквито не си и сънувала.
Способността му да се надсмива над себе си всеки път я очароваше, особено пък сега, когато главата й беше замаяна от танците и силното вино. Тя се огледа наоколо и видя Арик, който за разлика от останалите гости, които се смееха, разговаряха оживено, похапваха или танцуваха, бе застанал прав със скръстени пред гърдите ръце, разкрачил широко крака, взирайки се право напред със смъртоносно изражение. До него стоеше леля Елинор, която му говореше с такава настойчивост, като че ли животът й зависеше от това да го накара да й отговори.
Ройс проследи погледа й и каза:
— Леля ти много упорито си търси белята.
Дженифър се усмихна.
— Арик никога ли не… говори с пълни изречения? Виждал ли си го някога да се смее?
— Никога. Той говори толкова, колкото е необходимо.
Взирайки се в хипнотизиращите му очи, тя попита:
— Как всъщност го срещна?
— Беше преди осем години в една битка, която се бе проточила около седмица. Той се опитваше да се отбранява срещу шестима нападатели, които си го бяха избрали за своя мишена. Освен че го атакуваха с мечове, те го обстрелваха и със стрели… Притекох му се на помощ и успяхме да повалим противниците. Когато схватката завърши, аз бях ранен, но Арик даже не ми благодари за помощта. Само ме погледна и се качи на коня си, хвърляйки се отново в битката.
— А после? — попита Дженифър, когато Ройс замлъкна, нетърпелива да научи цялата история.
— На следващия ден пак ме раниха, но този път успяха и да ме съборят от коня. Докато се навеждах за щита си, видях, че един рицар се носи право към мен, а копието му беше насочено към сърцето ми. В следващия миг обаче ездачът бе обезглавен от Арик, който само се наведе да вдигне от земята окървавената си брадва, която бе запратил по нападателя ми, и продължи да язди. Отново без да промълви нито дума.
Съпругата му го гледаше мълчаливо с ококорени от любопитство очи.
— Раните ми бяха толкова сериозни, че бях станал едва ли не абсолютно беззащитен. И все пак Арик се появи още два пъти през тази нощ, за да ми помогне, когато животът ми беше в опасност. На следващия ден успяхме да накараме врага да побегне и започнахме преследване. Огледах се и видях Арик… Оказа се, че е яздил до мен незнайно откога.
— Значи си спечелил верността му, когато си го спасил от шестимата нападатели?