Когато жена му остана безмълвна, наблюдавайки го подозрително, той въздъхна и рече:
— Дженифър, тази сватба не беше по наше желание, но стореното си е сторено и трябва да намерим начин да заживеем в хармония. Двамата си причинихме достатъчно злини и нищо не може да промени този факт. Надявах се да погребем миналото, но навярно е най-добре да те оставя да говориш за него, след като имаш такова желание за това. Какво друго искаш да знаеш?
— Две неща като за начало — отвърна момичето язвително. — Кога всъщност осъзна, че си се отнесъл лошо с мен? И как, за Бога, изобщо можеш да си помислиш, че съм ти причинила зло… Аз на теб?
— Предпочитам да не отговарям на последния въпрос — беше категоричен херцогът. — Преди да дойда да те видя тази вечер, прекарах два часа в тази стая, мислейки си за нещата, които си сторила, и реших да ги оставя зад гърба си.
— О, колко добродетелно от ваша страна! — подметна насмешливо тя. — Всъщност работата е там, милорд, че аз не съм направила нищо, ама нищичко, заради което да се нуждая от твоята прошка. Обаче — заяви смело — съм готова да обясня всяко нещо, което поискаш от мен, след като отговориш на моите въпроси. Съгласен ли си?
Той кимна.
— Добре тогава — рече. — Щеше ли да оставиш Арик да убие момчето, което хвърли буцата кал по мене?
— Не — отсече херцогът. — В никакъв случай.
Враждебността и опасенията й започнаха да се разсейват.
— Тогава защо не каза нищо?
— Нямаше нужда. Арик действа само по мои заповеди. Той спря, но не защото ти изкрещя, а понеже чакаше решението ми.
— Ти… ти не ме лъжеш, нали?
— Как мислиш?
Джени прехапа устни:
— Извинявам се.
Ройс кимна, приемайки извинението й, след което вежливо рече:
— Продължавай. Какъв е следващият ти въпрос?
Съпругата му си пое дълбоко въздух и бавно го издиша, отлично съзнавайки, че стъпва на опасна територия.
— Бих искала да разбера защо си се почувствал задължен да унижиш баща ми и семейството ми, доказвайки, че можеш да пробиеш защитата на „Мерик“ и да ме отвлечеш от спалнята ми? — Пренебрегвайки внезапния проблясък на гняв в очите му, тя продължи: — Отдавна си доказал уменията си в подобни дейности. Защо, ако искаш да живеем в хармония и разбирателство, ти е трябвало да предприемаш подобно плиткоумно…
— Дженифър — прекъсна я той остро, — вече успя да ме направиш на глупак три пъти. Това е завидно постижение. Получи си отговорите, които искаше. Край на тази тема!
Момичето изпитателно се загледа в лицето му. Въпреки саркастичния му тон в сребристите му очи гореше пламъкът на такава ярост, която недвусмислено й показваше, че „заговорът“, за който й беше споменал преди, не само го е ядосал, но и го е наранил дълбоко. Опитвайки се да пренебрегне опасния блясък в погледа му, тя попита:
— Добре де, защо не ми кажеш с какво толкова съм заслужила подобно отношение?
— Много добре знаеш какво имам предвид.
— Не съм сигурна. Искам да ми обясниш.
— Ти си удивителна! Гледаш ме право в очите и ме лъжеш. Много добре — иронично изрече той. — Нека изиграем тази игра до отвратителния й край. Първо — малката хитрост, с помощта на която твоята сестричка — същата, за която бях сигурен, че няма достатъчно ум и да се облече сама — се измъкна с твоя помощ и помощта на една пухена възглавница…
— Ти знаеш за това? — попита учудено Дженифър.
— Не бих те посъветвал да се смееш — предупреди я херцогът. — Изобщо не е уместно в случая.
— Защо не? — отвърна кисело девойката. — Та тази шегичка рефлектира колкото върху теб, толкова и върху мен.
— Сега сигурно ще ми кажеш, че не си знаела нищо за това? — попита саркастично мъжът.
— Ако знаех — съвсем сериозно му отвърна тя, — мислиш ли, че щях с такава готовност да разменя девствеността си срещу шепа пера?
— Не знам. Би ли?
Тя взе чашата, която той й подаде, и отпи.
— Не съм съвсем сигурна. Бих направила всичко, за да я спася — дори и това, но след като съм проверила всички останали възможности. Така че не мога да се похваля, че съм те заблудила този път. Кои са другите два случая?