Жената го гледаше безмълвно, но след няколко секунди се окопити и му рече:
— Точно това си мислех, че ще кажете, мило момче! — Тя се насочи към вратата, но в последния момент се спря. — Надявам се, че ще внимавате с шевовете, които ви направих, докато проверявате дали отварата, която ви дадох, не ви е повредила мъжеството!
Затруднен от бинтованата си лява ръка, на Ройс му трябваха няколко минути, за да намъкне сивия си кашмирен халат и да затегне колана на кръста си. Той тихичко отвори вратата към стаята на Дженифър, очаквайки да я намери заспала, но вместо това я завари застанала до прозореца на трептящата светлина от свещите, закрепени на стената. С изящно изваяния си профил и разпиляната по раменете разкошна коса жена му напомняше на великолепните статуи, които беше виждал в Италия, изобразяващи богините от римската митология. Ройс я изпиваше с очи, възхитен от невероятната й храброст — тя се бе отрекла от семейството и страната си и бе коленичила пред него пред погледа на седем хиляди души. Въпреки че се бе разделила както с илюзиите по отношение на роднините си, така и с наследството си, тя все пак имаше сили да стои до прозореца, да гледа смело света отвъд стъклото и да се усмихва.
Ройс се поколеба за момент. Не знаеше как да я заговори. Когато се бе върнал от турнира, беше толкова изнемощял, че веднага бе заспал, без да има възможността да поговори с нея. Отчитайки всичко, което тя беше направила за него — всичко, което бе пожертвала в негово име — едно „благодаря ти“ едва ли бе достатъчно. Хрумна му да й каже „обичам те“, но бързо отхвърли тази идея, защото не искаше тя да си помисли, че изрича това само от благодарност за стореното. Освен това не му се искаше да я наранява, напомняйки й за семейството и отечеството, които бе изгубила.
Той реши да остави нейното настроение да определи поведението му и пристъпи бавно напред. Сянката му се раздвижи на стената до прозореца.
Тя веднага се обърна към него.
— Предполагам — каза, — че едва ли ще ти стане много приятно, ако ти кажа, че трябва да се върнеш в леглото?
Ройс облегна рамо на стената.
— Напротив — на устните му затанцува игрива усмивка. — Ако и ти дойдеш с мен. — След което смени темата: — За какво си мислеше?
— За нищо.
— Тогава какво правеше?
Тя тъжно се усмихна.
— Говорех си… с Господ. Имам такъв навик.
Учуден, херцогът попита:
— Сериозно? И какво ти каза той?
— Мисля — отвърна напълно сериозно тя, — че ми рече „Добре си дошла“.
— Къде? — не спираше Ройс. Младата жена вдигна очи към неговите.
— При теб.
От гърдите му се отрони стон и той я прегърна силно.
— Дженифър — прошепна дрезгаво мъжът, заровил лице в благоуханните й къдрици. — Джени, обичам те!
Тя се отпусна в обятията му, устните им трескаво се сляха в страстна, опустошителна целувка, след което тя хвана лицето му с ръце, а прекрасните й сини очи срещнаха погледа му, пронизвайки сърцето му с най-сладката болка на света.
— Мисля си, милорд — промълви тя, — че аз ви обичам още повече.
Изтощен от любовните ласки, Ройс лежеше, а Дженифър се бе сгушила до него, положила глава на рамото му. Ръката му нежно галеше извивката на кръста й, докато той се взираше в огъня, пламтящ в камината, припомняйки си колко прекрасна изглеждаше жена му днес, докато тичаше към него по арената, а косата й се развяваше. Той видя как тя коленичи пред него, как се изправя след това… Как го поглежда с гордо изправена глава, а очите й блестят от любов и сълзи.
Колко странно, помисли си херцогът — след толкова много битки, които бе спечелил на бойното поле, най-триумфалният миг в живота му го бе споходил на една състезателна арена, където стоеше сам, съборен от коня и разгромен от враговете си.
Тази сутрин животът му изглеждаше истински кошмар. Тази вечер радостта отново се бе върнала при него. Някой или нещо — съдбата, късметът или Богът на съпругата му — бяха видели как се чувства тази сутрин, бяха зърнали нещастието му. И незнайно защо му бяха върнали Джени, бяха върнали любовта на живота му.
Затваряйки очи, Ройс нежно целуна гладкото чело на жена си. „Благодаря ти“ — помисли си той.
Тогава, дълбоко в сърцето си, чу един глас, за който можеше да се закълне, че е истински.
— Добре дошъл — изрече гласът.
Епилог
1 януари, 1499 година
— Малко ми е странно да гледам тази зала толкова празна — пошегува се Стефан, докато погледът му обхождаше двайсет и петимата души (сред тях петнайсет бяха от личната охрана на Ройс), седнали на масата, които тъкмо довършваха богатата вечеря.