— Да — гласеше лаконичният отговор.
— Защо?
Не му се искаше да й каже, че Едуард Болдър беше източникът на почти всички неверни слухове, които се разпространяваха за нея из Лондон. Давайки си сметка, че Болдър е един суетен и надут пуяк, изобщо не беше изненада, че реагираше така, след като е бил отхвърлен като кандидат за ръката й.
— Защото е твърде стар за теб — най-накрая измисли отговор.
— Освен това е и грозен.
— Така е. — Колкото и да се опитваше, не можеше да си представи любящ баща, който да гори от желание да задоми дъщеря си за подобен дърт развратник. Е, графът не можеше да повярва и че баща й е способен да я изпрати в манастир… Навярно господарят на замъка „Мерик“ е смятал да я изпрати в Белкъркското абатство за две-три седмици, за да се научи на покорство и самодисциплина. — От колко време си в манастира?
— От две години.
— Май баща ти те смята за също толкова вироглава, инатлива, непокорна и безразсъдна, както и аз.
— Ако ти бях дъщеря, как щеше да се чувстваш?
— Прокълнат — отвърна й той, без да обръща внимание на обидения й поглед. — Само за два дни ти ми оказа такава съпротива, каквато не срещнах и при последните два замъка, които превзех.
— Имах предвид — започна Джени, а очите й искряха от гняв, — ако бях твоя дъщеря, а смъртният ти враг ме беше отвлякъл — как би искал да се държа тогава?
След кратък размисъл, по време на който графът прехвърли в паметта си всичко, което девойката се бе опитала да направи през последните часове, без да пренебрегва факта, че не бе проляла и една сълза — дори и когато я напердаши — той изрече:
— Прибери си ноктите, Дженифър. Разбрах накъде биеш.
Тя се усмихна доволно. Ройс за пръв път я виждаше такава. Усмивката й се появи постепенно, изгрявайки най-напред в очите й, които се озариха от някакъв вътрешен блясък, след това се прехвърли към чувствените й устни, които леко се разтвориха, разкривайки снежнобелите й зъби, и доведе до появата на прелестните й трапчинки.
Графът също изпита желание да й се усмихне, но срещна презрителния поглед на Гауин и си даде сметка, че се държи като галантен кавалер със заложничката си — дъщерята на най-големия му враг. Нещо повече — с жената, чиято разрушителна сила бе довела до това войниците му да зъзнат в необичайно студената нощ без одеяла, с които да се завият. Той кимна към купчината парцали.
— Лягай да спиш. Утре започваш да възстановяваш всички щети, които си нанесла на завивките.
Суровостта му мигновено прогони усмивката от лицето й и тя отстъпи крачка назад.
— Хайде! Докато не зашиеш отново нарязаните одеяла, ще спиш без завивка.
Тя се обърна и тръгна към парцалите, както й беше наредено. Изобщо не се движеше като монахиня, помисли си Ройс. Походката й по-скоро излъчваше предизвикателната грациозност на куртизанка.
Джени се отпусна върху парцаливите кожи, а графът угаси свещите. Няколко секунди по-късно той се пресегна зад нея, издърпа една кожа и се зави. Изведнъж приятната топлина, породена от виното, започна да я напуска и тя се замисли за събитията от този дълъг ден. Сълзи бликнаха в очите й, когато си представи Тор, умиращ, с лъскава черна козина, искряща в мрака.
Ройс, който не искаше да заспи преди нея, чу неравномерното й дишане, последвано от издайническо подсмърчане. Навярно девойката си мислеше, че той ще се смили над нея и ще й позволи да се завие, когато чуе риданията й. Графът се обърна към нея и хвана лицето й с две ръце. Очите й блестяха от сълзи.
— Защо плачеш? — попита той. — Заради това, че ти е студено ли?
— Не — отвърна момичето, подсмърчайки.
— Защо тогава? Да не би да е заради боя?
— Не — прошепна тя. — За коня ти.
От всички възможни отговори този беше най-малко очакваният. Мисълта, че и някой друг споделя дълбоката му мъка по Тор, по някакъв начин облекчаваше страданието му.
— Той беше най-красивото животно, което някога съм виждала — добави девойката с пресипнал глас. — Ако знаех какво ще се случи сутринта, щях да остана тук, докато измисля някакъв друг начин да избягам.
— Цяло чудо беше, че падна от гърба му… в противен случай и двамата щяхте да сте мъртви — изрече той дрезгаво.
Дженифър се обърна на другата страна и зарови лице в кожите.
— Не съм падала — прошепна глухо. — Той ме хвърли. През деня Тор преодоля много по-високи препятствия и аз си мислех, че ще се справи с лекота с онова дърво, но когато скочи, изправи гърба си и аз се хлъзнах на земята. Той ме изтърси от себе си, преди да направи скока.
— Тор създаде двама сина, Дженифър — рече Ройс с характерната за него груба нежност, — които са като него. Единият от тях е тук, в лагера, а другият — в Клеймор. Тор не е безвъзвратно загубен за мен.