Графът въздъхна дълбоко, а момичето промълви:
— Благодаря ти.
Навън мразовитият вятър виеше свирепо, прегръщайки спящите войници в ледените си обятия. В палатката си Ройс се завъртя под топлите кожи, когато изведнъж почувства допира на студена ръка до рамото си.
Той отвори очи и видя Дженифър, която се бе свила на кълбо, с колене, притиснати до гърдите си, опитвайки се да запази малкото топлинка, която стройната й снага излъчваше. Ройс нито бе дотолкова замаян от съня, че да не знае какво върши, нито бе забравил как й беше забранил да спи с одеяло, докато не поправи злодеянието, което бе сторила на войниците му.
Дори и сега не го напускаше мисълта за верните му бойци, които мръзнеха навън без завивки. Въпреки това графът нямаше абсолютно никакво оправдание за това, което направи в следващия момент — взе една от дебелите кожи и я придърпа над треперещото момиче.
Отпусна се отново назад и затвори очи, без да съжалява за стореното. В крайна сметка войниците му бяха свикнали с трудностите и стихиите, а Дженифър не беше.
Тя помръдна, сгушвайки се под кожите, и се допря до коляното му. Въпреки дебелите завивки в съзнанието на Ройс веднага си представи всички прелести на женското тяло, които само чакаха да бъдат докоснати. Графът бързо прогони тези мисли. Той не искаше да я докосне, защото възнамеряваше в един момент да я освободи — в противен случай трябваше да се откаже от внимателно подготвените си планове за бъдещето. Дали баща й щеше да приеме условията му, или не, беше без значение за него. След една-две седмици щеше да я върне на лорд Мерик, ако той се съгласеше с исканията му, или на Хенри — ако баща й откажеше. Тя вече бе собственост на краля и графът на Клеймор не искаше никакви усложнения, които биха могли да възникнат, ако преспеше с нея.
Владетелят на Мерик крачеше нервно около огъня в камината, а чертите на лицето му се бяха изкривили от гняв, докато слушаше предложенията на двамата си сина и четиримата мъже, които смяташе за своите най-верни приятели и родственици.
— Нищо не можем да направим — уморено каза Гарик Кармайкъл, — докато крал Джеймс не изпрати подкрепленията, за които го помоли, когато го извести, че Вълкът е пленил момичетата.
— Тогава ще можем да нападнем копелето и да го разгромим — процеди Малкълм, най-малкият му син. — Сега е близо до нашите граници — няма да се налага да правим дълги преходи като този до Корнуол, който изтощи войниците ни.
— Не виждам какво значение има дали е близо или далеч, или пък с колко бойци разполагаме — включи се в разговора Уилям, най-големият. — Ще бъде истинско безразсъдство да го нападаме, без да сме освободили Джени и Брена преди това.
— И как, мътните да го вземат, да сторим това? — ехидно го погледна Малкълм. — Момичетата все едно са умрели — заяви равнодушно. — Нищо друго не ни остава, освен да потърсим отмъщение.
По-дребен на ръст от баща си и брат си и доста по-уравновесен, Уилям отметна кестенявата коса от челото си и се приведе напред.
— Дори и крал Джеймс да ни изпрати достатъчно голяма войска, с помощта на която да разгромим Вълка, той няма да освободи момичетата. Те ще бъдат убити още щом сражението започне.
— Престани да оспорваш всеки план, освен ако не си измислил по-добър! — кресна му лордът.
— Мисля, че съм измислил — отвърна спокойно Уилям и всички глави се обърнаха към него. — Не можем да си върнем момичетата със сила, но можем да опитаме с хитрост. Вместо да изпращаме цяла армия, която да го предизвика, нека неколцина мъже дойдат с мен. Ще се преоблечем като търговци или монаси и ще тръгнем след войниците на Вълка, докато не случим сгоден момент да се приближим достатъчно до девойките. Джени веднага ще разбере какво става и така ще бъде въпрос единствено на време да ги измъкнем оттам.
— Аз казвам да атакуваме! — избухна Малкълм, а желанието му да премери сили с Вълка замъгляваше както здравия му разум, така и загрижеността за сестрите му.
Младите мъже се обърнаха към баща си, очаквайки решението му.
— Малкълм — започна лордът, — типично в твой стил е да се хвърляш в битка, без да мислиш за последствията. Спокойно — ще имаш възможност да се сблъскаш с Вълка, когато крал Джеймс ни изпрати подкрепленията. Засега обаче — той погледна към Уилям — планът на брат ти е най-доброто, с което разполагаме.
Шеста глава
През следващите пет дни Дженифър започна постепенно да опознава навиците на почиващите си воини. Сутрин, малко след разсъмване, мъжете ставаха и започваха да се упражняват с оръжията си няколко часа, изпълвайки близките полянки и долината с кънтящия звън от ударите на мечовете и бойните секири по щитовете. Стрелците на Вълка, които се славеха с почти легендарните си умения, също се упражняваха, прибавяйки и жуженето на тетивите на своите лъкове към металния звън от другите оръжия. Дори конете бяха извеждани всяка сутрин и ездачите им галопираха бясно срещу въображаемите врагове, а шумът от тренировките продължаваше да отеква в съзнанието й дълго след като и последният войник бе отишъл да се храни.